Предай го. Той се завърна толкова невинен, колкото обикновено, предизвиквайки смут от пеперудени трептения в стегнатия на възел стомах на Джебраил. След това римите потекоха гъсто и бързо. Те биха могли да имат мръсотата на училищния двор:
или веднъж или два пъти ритъма на командващ агитката.
И най-накрая, когато се бяха върнали в Лондон и Али отсъстваше заради тържественото откриване на магазин за замразени храни в Хаунзлоу, последната рима.
Сигнал свободно.
Алилуя Коун се прибра, за да открие, че Джебраил си е тръгнал, и в обезобразената тишина на апартамента си тя твърдо реши да не го приема обратно, независимо в колко жалко състояние или колко ласкателно ще допълзи при нея, молейки се за прошка и любов; защото преди да си тръгне, беше изковал ужасно отмъщение за нея, унищожавайки всеки един от заместителите на Хималаите, които колекционираше с течение на годините, стопявайки ледения Еверест, който държеше във фризера, смъквайки и накъсвайки на парчета върховете от парашутна коприна, които се издигаха над главата й, насичайки на парчета (той беше използвал малката брадвичка, която държеше заедно с пожарогасителя в шкафа за метлите) безценния дялан спомен от нейното завоюване на Джомолунгма, даден й от шерпа Пемба, като предупреждение и възпоминание. На Али Биби. Ние имали щастие. Не опитва наново.
Тя вдигна горната част на прозореца и закрещя ругатни по невинните Фийлдс долу.
— Умри бавно! Гори в ада!
След това плачейки, тя звънна на Саладин Чамча, за да му каже лошата новина.
Мистър Джон Маслама, собственик на нощния бар „Хот У екс“, веригата музикални магазини със същото име и на „Попътни ветрове“, легендарния магазин, където можеха да се купят най-хубавите духови инструменти — кларинети, саксофони, тромбони, — които някой можеше да намери в целия град Лондон, беше зает човек, така че винаги щеше да приписва на Божественото провидение щастливата случайност, че беше в магазина за тромпети, когато Архангелът на Бога влезе с гръм и светкавица, виещи се като лаврови венци около величествените му вежди. Бидейки практичен бизнесмен до този миг, мистър Маслама беше крил от служителите си своята извънкласна работа като главния вестител на завърналото се Небесно и Полубожествено същество, закачайки плакати във витрината си само когато беше сигурен, че никой не го вижда, пропускайки да подписва рекламите, които пускаше във вестници и списания със значителни лични разходи, обявяващи близката Слава на Пришествието на Господа. Той издаваше прессъобщения чрез един клон за връзки с обществеността на агенцията на Велънс, изисквайки анонимността му да бъде грижливо пазена.
„Нашият клиент е в състояние да заяви — загадъчно обявяваха тези съобщения, които по едно време бяха на мода като развлечение сред хроникьорите на Флийт стрийт, — че очите му са видели Славата, приписвана на небето. Джебраил е сред нас в този миг, някъде в центъра на Лондон, — вероятно в Кемдън, Брикхол, Тауър Хемлитпс или Хекни — и той скоро ще се разкрие, може би след дни или седмици.“
Всичко това беше неизвестно на тримата високи безжизнени продавачи в магазина „Попътни ветрове“ (Маслама отказваше да наема тук жени консултантки; „моето мото — си падаше да казва той, — е, че никой не се доверява на жена при избора на тръба“); затова нито един от тях не можа да повярва на очите си, когато техният здравомислещ работодател внезапно изживя пълна промяна на личността и се втурна към този див, небръснат непознат, като да беше Господ Всемогъщи — със своите двуцветни лачени обувки, костюм от Армани и пригладена като на Робърт де Ниро коса над изобилни вежди, Маслама не приличаше на лазещ по корема си тип, но вече правеше точно това, разблъсквайки служителите си: Аз ще се погрижа лично за джентълмена, подлизурствайки, вървейки заднишком, бихте ли повярвали? — както и да е, непознатият носеше този дебел колан с пари под ризата си и започна да измъква множество високостойностни банкноти; той посочи тромпет на най-високия рафт, това е той, просто ей така, едва го погледна и мистър Маслама вече беше нагоре по стълбата, pronto, аз-ще-го-взема-казах-аз-ще-го-взема, и сега наистина учудващата част, той се опита да откаже плащането, Маслама!, беше пълно с не, не, сър, безплатно, сър, но непознатият въпреки това плати, напъхвай-ки банкнотите в горното джобче на сакото на Маслама, сякаш той беше някакво пиколо, човек трябваше да е там и най-накрая клиентът се обръща към целия магазин и изревава колкото му глас държи: Аз съм дясната ръка на Бога! — Веднага, няма да повярваш, проклетият Ден на Страшния съд беше като на длан. — След това Маслама стана безучастен, беше много разтърсен, той наистина падна на собствените си колене. — Тогава непознатият вдигна тромпета над главата си и извика: Назовавам този тромпет Азраил, Последната Тръба, Унищожителят на хората! — а ние просто си стояхме там, казвам ти, превърнати в камък, защото около шибания ненормалник, около главата му копелдашка за освидетелстване, имаше това ярко сияние, нали разбираш? — излизащо сякаш от точка зад главата му.