Огън, падащ огън.
— Такава е присъдата на Бог в неговата ярост — обявява Джебраил Фаришта на размирната нощ, — нека да бъдат задоволени желанията в сърцата на хората и те да бъдат погълнати от тях.
Евтини високи жилища го обгръщат. Негрите ядат лайната на белия човек, подсказват неоригиналните стени. Сградите имат имена: Изандхлуана, Рокс Дрифт297. Но сега се осъществява едно ревизионистично начинание, защото две от кулите са преименувани и сега носят имената Мандела и Toussaint L’Ouverture298. — Кулите се изправят върху кокили и в бетонната безформеност под и между тях вие един вечен вятър и завихря боклуците: захвърлени кухненски уреди, спукани велосипедни гуми, парчета от счупени врати, крака от кукли, зеленчукови остатъци, измъкнати от пластмасови торби за отпадъци от гладни котки и кучета, пакети от бързи закуски, търкалящи се консервени кутии, разбити изгледи за работа, изоставени надежди, изгубени илюзии, изразходвани ядове, натрупана горчивина, повърнат страх и една ръждясваща вана. Той стои неподвижно, докато малки групи обитатели бързат покрай него в различни посоки. Някои (не всички) носят оръжия. Бухалки, бутилки, ножове. Всички групи съдържат бели младежи, както и чернокожи. Той вдига своя тромпет до устните си и започва да свири. Малки напъпили пламъчета скачат нагоре по бетона, разпалвани от изоставената собственост и мечти. Има една малка гниеща купчинка завист: тя гори зеленикаво в нощта. Огньовете са от всеки цвят на дъгата и не всички от тях се нуждаят от гориво. Той издухва малките цветове на огъня от своя рог и те танцуват върху бетона, без да имат нужда нито от горивни материали, нито от корени. Ето един розов! Там какво би било красиво?
Зная: една сребърна роза. — И сега пъпките разцъфтяват в букети, те се катерят подобно на виещи се растения по стените на кулите, протягат се към своите съседи, образувайки живи плетове от многоцветен пламък. Сякаш гледаш лъчиста градина, нейният растеж ускорен много хиляди пъти, една разцъфтяваща, процъфтяваща градина, ставаща задушаваща, заплетена, трудна за проникване, градина от гъсто преплетени химери, съперничещи по своя собствен жарък начин на гората от тръни, която израсна около замъка на една спяща красавица в друга приказка много отдавна.
Но тук няма красавица, спяща вътре. Тук е Джебраил Фаришта, крачещ в свят от огън. На Хай стрийт той вижда къщи, построени от пламък, със стени от пламък и пламъци като събрани завеси, висящи по прозорците. — Има мъже и жени с огнени кожи, разхождащи се, тичащи, кръжащи около него, облечени в палта от огън. Улиците са станали огненочервени, разтопени, река с цвета на кръвта. — Всичко, всичко е лумнало, докато той свири на веселия си рог, давайки на хората това, което искат, косата и зъбите на гражданството пушат и са червени, гори стъкло, птиците прелитат отгоре с пламтящи крила.
Врагът е много близо. Врагът е магнит, око на водовъртеж, неустоимият център на черна дупка, гравитационната му сила, създаваща най-сетне хоризонт, от който нито Джебраил, нито светлината може да избягат. По този път, вика врагът. Ето ме тук.
Не дворец, а само едно кафене. В помещенията отгоре пансион с легла и закуска. Без спящи принцеси, а с една объркана жена, надвита от пушека, лежаща тук; и до нея на пода до леглото им, също в безсъзнание, нейният съпруг, завърналият се от Мека бивш учител Суфян. — Докато на други места в горящия „Шаандаар“ безлики хора стоят на прозорците и сърцераздирателно махат за помощ, неспособни (нямат устни) да пищят.
Врагът: ето го там, издишва!
Очертан срещу екрана на запаленото кафене „Шаандаар“, виж, това е самият тип!
Азраил скача неканен в ръката на Фаришта.
Дори един архангел може да изпита откровение и когато Джебраил улавя в най-бързолетното мигновение окото на Чамча — тогава в този незначителен и безкраен момент булата са разкъсани пред зрението му, — той вижда себе си да се разхожда с Чамча в Брикхол Фийлдс, изгубен в своята рапсодия, разкривайки най-интимните тайни на своето правене на любов с Алилуя Коун — същите тези тайни, които после бяха шепнати по телефони от множество зли гласове — между всички тях сега Джебраил различава обединителния талант на врага, който можеше да бъде гърлен и писклив, който обиждаше и предразполагаше, който беше настойчив и плах, който беше прозаичен, да! — и версифициращ също. — И най-накрая Джебраил Фаришта осъзнава сега за пръв път, че врагът не просто е приел чертите на Чамча като маскировка; това не е случай на свръхестествено обладаване, на отмъкване на тялото от нашественик от Ада; че накратко злото не е външно за Саладин, а извира от някакво уединено място на собствената му истинска природа, че се разпростира из него като рак, изличавайки онова, което бе добро у него, изтривайки неговия дух — и правейки това с много заблуждаващи преструвки и хитрости, от време на време сякаш се оттегля, докато всъщност по време на илюзията за ремисия, под прикритието й, така да се каже, то продължава гибелно да се разнася. — И сега, няма съмнение, го беше изпълнило; сега няма нищо останало от Саладин, освен това — черния огън на злото в неговата душа, унищожавайки го напълно, както другият огън, многоцветен и поглъщащ, преглъща пищящия град. Наистина това са „най-страшните, злобни, кървави пламъци, не като пламъците на обикновен огън.“
297
На 22.1.1879 г. зулусите атакуват и унищожават британската войска в южноафриканското село Изандхлуана, нанасяйки едно от най-големите поражения на Британия в модерната история. По-късно същия ден 4000 зулуси нападат мисия Рокс Дрифт, където героично се отбранява малка група британски войници.