Буумбум, блъска сърцето му. Дуумба, буумба, дадуум.
Сега вижда „Шаандаар“ в огън и се спира, олюлявай се. Гърдите му са свити — бадуумба! — и има болка в лявата му ръка. Той не забелязва; втренчил се е в горящото здание.
И вижда Джебраил Фаришта.
И се обръща, и се втурва вътре.
— Мишал! Суфян! Хинд! — крещи злият мистър Чамча. Приземният етаж още не гори. Той разтваря вратата към стълбите и един парещ смъртоносен вятър го отблъсква назад. Драконски дъх, мисли си той. Стълбището е в огън; пламъците като стена стигат от пода до тавана. Няма възможност за напредване.
— Има ли някой? — крещи Саладин Чамча. — Има ли някой там? — Но драконът реве по-силно, отколкото той може да вика.
Нещо невидимо го рита в гърдите, изпраща го залитащ назад върху пода на кафенето сред празните маси. Дуум, пее сърцето му. На ти това. И това.
Над главата му има шум като от припкането на милион плъхове, спектрални гризачи, следващи един призрачен свирач. Той поглежда нагоре: таванът е в пламъци. Открива, че не може да стои. Докато наблюдава, една секция от тавана се откача и той вижда частта от греда да пада към него. Скръства ръце в немощна самозащита.
Гредата го приковава към пода, счупвайки и двете му ръце. Гърдите му са пълни с болка. Светът се отдръпва. Дишането е трудно. Той не може да говори. Той е Мъжът с хилядите гласове, а не е останал нито един.
Джебраил Фаришта, държащ Азраил, влиза в кафене „Шаандаар“.
Какво става, когато спечелиш?
Когато враговете ти са оставени на твоята милост: как ще постъпиш тогава? Компромисът е изкушението на слабите; това е проверката за силните.
— Спуно — кимва Джебраил към падналия мъж. — Ти наистина ме заблуди, мистър, сериозно, ти си страхотен тип. — И Чамча, виждайки какво има в очите на Джебраил, не може да отрече знанието, което вижда там. Кха — започва той и се отказва. Какво ще правиш? Сега пада огън навсякъде около цвъртящ поток от златен дъжд.
— Защо го направи? — пита Джебраил, след това отпраща въпроса с махване на ръката. — Дяволски тъпо нещо да се пита. Със същия успех мога да те попитам какви те прихванаха да се втурваш тук? Дяволски тъпо нещо е да се направи. Хора, а, Спуно? Луди копелета, това е всичко.
Сега около тях има огнени локви. Скоро ще бъдат заобиколени, откъснати на временен остров сред това смъртоносно езеро. Чамча е ритнат втори път в гърдите и силно трепва. Изправен срещу три смърти — от огън, от „естествени причини“ и от Джебраил — той отчаяно се напряга, опитвайки се да говори, но излиза само грачене. „Про. Гърр. Ммм.“ Прости ми. „И. М.“ Имай милост. Масите в кафенето горят. Още греди падат отгоре. Джебраил изглежда изпаднал в транс. Той повтаря неясно: „Проклети, тъпи неща.“
Възможно е злото никога да не е пълно, без значение колко съкрушителна победа е спечелило, никога да не е абсолютно?
Вземи например този паднал човек. Той се опита без разкаяние да разстрои съзнанието на друго човешко същество; и за да го направи, използва една напълно невинна жена, най-малкото частично заради собствената си невъзможна и воайорска страст към нея. И въпреки това същият мъж рискува смъртта без почти никакво колебание в един безразсъдно смел опит за спасяване.
Какво означава това?
Огънят се е затворил около тях и пушекът е навсякъде. Може да е само въпрос на секунди, преди да бъдат победени. Има много по-неотложни въпроси за отговаряне, отколкото дяволски глупавите по-горе.
Какъв избор ще направи Фаришта?
Има ли избор?
Джебраил пуска тромпета си да падне; навежда се; освобождава Саладин от затвора на падналата греда; и го вдига в прегръдката си. Чамча със счупени ребра, както и ръце, стене слабо, звучейки като привърженика на сътвориста Думз-дей, преди да получи нов език от най-висококачествен бут. „Мно. Къс.“ Много късно. Близване на огъня го хваща за пеша на палтото. Щипещ пушек изпълва всяко достъпно място, промъква се зад очите му, оглушава ушите му, задръствайки носа и дробовете му. — Сега обаче Джебраил Фаришта започва да издишва, едно дълго и продължително издишване с необичайна продължителност и дъхът му, носещ се към вратата, разрязва дима и огъня като нож; и Саладин Чамча, задъхвайки се и губейки съзнание с инат в гърдите си, сякаш видя — но след това винаги ще е несигурен дали наистина беше така — огънят да се разделя пред тях като Червено море, в каквото се беше превърнал, и пушекът също, разделяйки се като завеса или було; докато пред тях не се показа чист път към вратата; след което Джебраил Фаришта тръгва бързо напред, носейки Саладин по пътя на прошката в горещия нощен въздух; така че през нощта, когато градът е във война, нощ, пълна с враждебност и ярост, има една малка спасителна победа на любовта.