— Сетхджи307, ти не вярваш ли в момичето?
— Шринивас — Мирза Саид се изправи, за да отговори, — ние сме модерни хора. Ние знаем например, че старите хора умират при дълги пътувания, че Бог не лекува рак и че океаните не се разделят. Ние трябва да спрем тази идиотщина. Ела с мен. Има достатъчно място в колата. Може би ще помогнеш да им го избием от главите; тази Айша ти е благодарна, може би ще те послуша.
— Да дойда с колата? — Шринивас се почувства безпомощен, като че могъщи ръце сграбчиха крайниците му. — Но моят бизнес?
— Това е самоубийствена мисия за много от нашите хора — подтикна го Мирза Саид. — Нуждая се от помощ. Естествено бих могъл да платя.
— Не говорете за пари — отстъпи Шринивас оскърбен. — Моля извинете, сетхджи. Трябва да помисля.
— Не виждаш ли? — извика след него Мирза Саид. — Ти и аз, ние не сме общностни хора. Индуисти-мюсюлмани бхаи-бхаи! Можем да открием светски фронт срещу тази абракадабра.
Шринивас се върна.
— Но аз не съм невярващ — възрази той. — Рисунката на богинята Лакшми е винаги на стената ми…
— Богатството е отлична богиня за един бизнесмен — каза Мирза Саид.
— И в сърцето ми — добави Шринивас. Мирза Саид изгуби търпение.
— Само не и богиня, кълна се. Дори вашите собствени философи признават, че това са само абстрактни концепции. Въплъщения на Шакти308, която сама по себе си е абстрактна представа: динамичните сили на божествата.
Търговецът на играчки гледаше надолу към Айша, която спеше под своя юрган от пеперуди.
— Аз не съм философ, сетхджи — каза той. И не каза, че сърцето му се е качило в гърлото, защото осъзна, че спящото момиче и богинята на календара на фабричната му стена имат еднакви, едни и същи лица.
Когато поклонничеството напусна града, Шринивас го придружаваше, запушвайки ушите си за настойчивите молби на разчорлената си жена, която вдигна Мину и я разтърси пред лицето на съпруга си. Той обясни на Айша, че не желаел да посети Мека, но бил обзет от копнеж да повърви малко с нея, може би чак до морето.
Когато зае мястото си сред селяните от Титлипур и влезе в крачка с мъжа до него, той наблюдаваше със смесица от неразбиране и благоговение безкрайния рояк пеперуди над главите им, подобен на огромен чадър, засенчващ поклонниците от слънцето. Сякаш пеперудите на Титлипур бяха поели функциите на голямото дърво. След това нададе кратък вик на страх, учудване и удоволствие, защото няколко дузини от тези същества с хамелеонски крила се настаниха на раменете му и тутакси приеха точната отсянка на аленото на неговата риза. Сега разпозна мъжа до себе си като сарпанча Мохамед Дин, който беше предпочел да не върви начело. Той и жена му Хатиджа крачеха със задоволство напред въпреки напредналата си възраст и когато видя лепидоптеричната благословия, която се беше спуснала върху търговеца на играчки, Мохамед Дин се протегна и го сграбчи за ръката.
Започна да става ясно, че дъждовете няма да оправдаят надеждите. Редици кокалест добитък мигрираха из пейзажа, търсейки пийване. „Любовта е вода“, беше написал някой върху варосаната част от тухлената стена на една фабрика за мотопеди. По пътя те срещаха други семейства, вървящи на юг с живота си, свит във вързопи на гърбовете на умиращи магарета, и те също се бяха насочили изпълнени с надежда, към водата.
— Но не проклетата солена вода — извика Мирза Саид на поклонниците от Титлипур. — И не за да видят как само се разделя на две! Те искат да останат живи, но вие, лудите, искате да умрете.
Лешояди се събираха край пътя и зяпаха минаващите поклонници.
Мирза Саид прекара първите седмици на поклонничеството до Арабско море в състояние на постоянна истерична възбуда. По-голямата част от ходенето се осъществяваше през утрините и късните следобеди и по това време Саид често изскачаше от комбито да умолява умиращата си жена.
— Ела на себе си, Мишу. Ти си болна жена. Ела поне да легнеш, позволи ми за малко да разтрия краката ти.
Но тя отказваше и майка й го прогонваше.
— Виж, Саид, ти си в толкова отрицателно настроение, че става потискащо. Върви да пиеш коли-молите си в своята кола с КИ и ни остави нас, ятрите309, на мира.
След първата седмица колата с климатична инсталация изгуби водача си. Шофьорът на Мирза Саид напусна и се присъедини към пешите поклонници; заминдарът беше принуден сам да мине зад волана. След това, когато загрижеността го завладяваше, трябваше да спира колата, да паркира и след това да тича лудо напред-назад между поклонниците, заплашвайки, умолявайки, предлагайки подкупи. Най-малко веднъж на ден кълнеше Айша в лицето за разрушаването на живота му, но всъщност не можеше да продължава с обидите, защото всеки път, когато я погледнеше, я пожелаваше толкова силно, че се чувстваше засрамен. Ракът беше започнал да пребоядисва кожата на Миша л в сиво и мисис Курейши също беше започнала да се оръфва по краищата; нейните светски чапали се бяха разпаднали и тя страдаше от ужасни мехури по краката, които приличаха на малки водни балони. Обаче когато Саид й предложи удобството на колата, тя продължаваше решително да отказва. Магията, която Айша беше настанила върху поклонниците, все още се държеше здраво. И в края на тези вилазки в сърцето на поклонничеството Мирза Саид, потящ се и замаян от горещината и нарастващото си отчаяние, осъзнаваше, че маршируващите са оставили колата му на известно разстояние назад и че той ще трябва да се заклати обратно сам, потънал в мрачно настроение. Един ден се върна при комбито, за да открие, че една черупка от кокосов орех, хвърлена от прозореца на минаващ автобус, е счупила слоестото му предно стъкло, което сега приличаше на паешка мрежа, пълна с диамантени мухи. Той трябваше да избие всички парченца и стъклените диаманти сякаш му се подиграваха, докато падаха на пътя и в колата, като че говореха за преходността и безполезността на земните притежания, но един мирски човек живее в света на нещата и Мирза Саид нямаше намерение да бъде толкова лесно сломен, колкото едно предно стъкло. През нощта той ходеше да ляга до жена си на една туристическа постелка под звездите на голямата магистрала. Когато й каза за произшествието, тя му предложи хладна утеха.