— Това е знак — каза тя. — Зарежи комбито и се присъедини най-накрая към нас.
— Да зарежа един „Мерцедес Бенц“? — изскимтя той в истински ужас.
— И какво? — отговори Мишал със своя сив изтощен глас. — Ти продължаваш да говориш за разруха. Какво тогава ще промени един мерцедес?
— Ти не разбираш — плачеше Саид. — Никой не ме разбира.
Джебраил сънуваше суша:
Земята покафеня под бездъждовните небеса. Трупове на автобуси и древни паметници гниеха в полетата до посевите. Мирза Саид видя през строшеното си предно стъкло началото на нещастието: дивите магарета се любеха уморено и след това падаха мъртви, все още съединени, на средата на пътя, дърветата стояха на оголени от ерозията на почвата корени, приличащи на огромни дървени лапи, ровещи в земята за вода, бедстващите фермери бяха задължени да работят за държавата като физически работници, копаейки резервоар край главната магистрала, един празен съд за дъжд, който нямаше да падне. Окаяни крайпътни животи: жена с вързоп вървеше към палатка от пръчки и дрипи, едно момиче бе осъдено всеки ден да лъска това гърне, този тиган в своята кръпка от мръсен прах.
Наистина ли такива животи имат толкова стойност, колкото нашите? — попита се Мирза Саид Ахтар. — Колкото моя? На Мишал? Колко малко са преживели, колко малко имат, с което да хранят душата.
Мъж в дхоти и с хлабав жълт пугри310 стоеше като птица на върха на един километричен камък, настанил се там с единия крак върху срещуположното коляно и една ръка под противоположния лакът, пушейки бири311. Когато Мирза Саид Ахтар мина край него, той се изплю, улучвайки заминдара право в лицето.
Поклонничеството напредваше бавно: три часа ходене сутрин и още три след горещината, ходене със стъпката на най-бавния поклонник, предмет на безкрайни забавяния бяха болестите на децата, преследването на властите, колело, откачило се от една от волските коли; изминаваха две мили на ден в най-добрия случай, оставаха им сто и петдесет мили до морето, пътуване от приблизително единадесет седмици. Първата смърт се случи на осемнадесетия ден. Хатиджа, нетактичната стара лейди, която половин век беше доволната и задоволяваща съпруга на сарпанч Мохамед Дин, видя архангел в един сън.
— Джебраил — прошепна тя, — ти ли си?
— Не — отговори призракът, — аз съм Азраил, онзи с противната работа. Извинявай за разочарованието.
На следващата сутрин тя продължи с поклонничеството, без да спомене на съпруга си за видението. След два часа те наближиха руините на една от моголските странноприемници край километричен стълб, които в отдавна минали времена бяха построени на промеждутъци от пет мили покрай главния път. Когато Хатиджа видя руината, тя не знаеше нищо за миналото й, за пътниците, ограбвани в техния сън, и така нататък, но разбра много добре нейното настояще.
— Трябва да вляза там вътре и да легна — каза тя на сарпанча, който възрази: