— Не, това не може да стане — помолиха те. — Бибиджи, прости ни.
Това беше първият път, когато използваха името на отдавна отишлата си светица, за да опишат момичето, което ги водеше с един абсолютизъм, който беше почнал да ги плаши толкова, колкото ги впечатляваше. След нейната реч сарпанчът и Мирза Саид бяха оставени сами в тяхното комби.
Втори рунд за архангела — помисли си Мирза Саид.
На петата седмица здравето на повечето от възрастните поклонници се беше влошило рязко, запасите от храна бяха намалели, вода се намираше трудно и слъзните канали на децата бяха пресъхнали. Събраните лешояди вече заставаха все по-наблизо.
Когато поклонниците оставиха зад себе си селските райони и наближиха по-гъсто населените зони, нивото на преследване нарасна.
Междуградските автобуси и камиони често отказваха да се отклонят и пешеходците трябваше да отскачат от пътя им, пищейки и падайки един върху друг. Велосипедисти, семейства от шестима върху моторолери „Радждут“, собственици на малки магазини сипеха ругатни. „Луди! Селяндури! Мюсюлмани!“ Често те бяха принудени да вървят цяла нощ, защото властите в този или онзи малък град не искаха подобна сган да спи по техните плочници. Още смърти станаха неизбежни.
Тогава волът на приелия исляма Осман падна на колене сред велосипедите и камилските изпражнения на един безименен малък град.
— Ставай, идиот — викаше му той безсилно. — Какво си мислиш, че правиш, да ми умираш пред зеленчуковите сергии на непознати?
Волът кимна два пъти за „да“ и издъхна.
Пеперуди покриха трупа, приемайки цвета на сивата му кожа, конусовидните му рога и звънци. Безутешният Осман изтича при Айша (която си беше сложила едно мръсно сари, като отстъпка пред прекалената градска скромност, въпреки че облаци пеперуди все още я следваха подобно на сияние).
— Воловете отиват ли на небето? — попита той с жален глас; тя вдигна рамене.
— Воловете нямат души — каза тя хладно, — а ние сме в поход души да спасяваме.
Осман я погледна и осъзна, че повече не я обича.
— Ти си станала демон — каза й той с отвращение.
— Аз съм нищо — каза Айша. — Аз съм един вестител.
— Кажи ми тогава защо твоят Бог толкова иска да унищожи невинните — ядоса се Осман. — От какво се страхува? Толкова ли е несигурен, че се нуждае от смъртта ни, за да докажем нашата любов?
Сякаш в отговор на подобно богохулство Айша наложи още по-строги дисциплинарни мерки, настоявайки всички поклонници да казват всичките пет молитви и постановявайки, че петъците ще бъдат дни на пости. В края на шестата седмица тя беше принудила маршируващите да оставят още четири тела там, където бяха паднали: двама възрастни мъже, една възрастна жена и едно шестгодишно момиче. Поклонниците продължиха похода си, обръщайки гръб на мъртвите; обаче зад тях Мирза Саид Ахтар събра телата и се увери, че ще получат едно достойно погребение. В това беше подпомаган от сарпанча Мохамед Дин и бившия недокосваем Осман. В подобни дни те изоставаха доста зад похода, но на едно комби „Мерцедес Бенц“ не му е нужно дълго време, за да настигне повече от сто и четиридесет мъже, жени и деца, вървящи уморено към морето.
Мъртвите увеличаваха броя си и групите променливи поклонници около мерцедеса нарастваха вечер след вечер. Мирза Саид започна да им разказва истории. Разказа им за лемингите и как магьосницата Цирцея превръщала мъжете в свине; разказа им също историята на свирача, който подмамил децата на града в една планинска пукнатина. Когато им разказа тази приказка на техния собствен език, той изрецитира стиховете на английски, така че да могат да чуят музиката на поезията, въпреки че не разбираха думите.
— Град Хамелин е в Брауншвайг — започна той. — Близо до прочутия град Хановер. Реката Везер, дълбока и широка, мие стените му от южната страна…
Сега видя с удовлетворение как момичето Айша се приближава с яростен вид, докато пеперудите грееха подобно на лагерния огън зад нея, създавайки илюзията, че пламъци струят от тялото й.
— Тези, които слушат сатанинските строфи, казани на сатанинския език — изкрещя тя, — накрая ще идат при Сатаната.
— Значи това е избор — отговори й Мирза Саид — между дявола и дълбокото синьо море.
Бяха минали осем седмици и отношенията между Мирза Саид и неговата жена Мишал толкова се бяха влошили, че те вече не си говореха. До това време и въпреки рака, който я беше направил сива като пепел от кремация, Мишал беше станала главният помощник и най-предан ученик на Айша. Съмненията на други маршируващи само бяха усилили собствената й вяра и за тези съмнения тя недвусмислено обвиняваше съпруга си.