— Той е под ваше командване — каза им той. — Хайде, не бъдете глупави. Направете го колкото може по-лесно.
През деня след заминаването на мистър Курейши чапрасът Гул Мохамед хвърли в канавката моторолера си и се присъедини към пешите поклонници, завързвайки носна кърпа на главата си, за да покаже своята набожност. Айша нищо не каза, но когато видя мотористът да се присъединява към поклонението, се ухили с палава усмивка, която напомни на Мирза Саид, че в края на краищата тя не беше само образ от някой сън, а и младо момиче от плът и кръв.
Мисис Курейши започна да се оплаква. Краткото й съприкосновение с нейния стар живот беше пречупило твърдостта й и сега, когато беше твърде късно, тя започна да мисли само за партита, меки възглавници и чаши, пълни с пресен лимонов сок със сода. Внезапно започна да й изглежда твърде неразумно, че човек с нейното потекло може да бъде накаран да върви бос като обикновен метач. Тя се яви пред Мирза Саид с овче изражение на лицето.
— Саид, сине, напълно ли ме мразиш? — придумваше го тя, закръглените й черти се подреждаха от само себе си в пародия на кокетство.
Саид беше ужасен от гримасата й.
— Разбира се, че не — успя да каже той.
— Но ти ме мразиш, ненавиждаш ме и положението ми е безнадеждно — флиртуваше тя.
— Амаджи — не даваше воля на чувствата си Саид, — какво говориш?
— Защото от време на време ти говорех грубо.
— Моля, забрави го — каза Саид, развеселен от изпълнението й, но тя не искаше.
— Трябва да знаеш, че всичко беше от любов, не е ли тъй? Любовта — каза мисис Курейши — е едно много великолепно нещо.
— Движи света — съгласи се Мирза Саид, опитвайки се да навлезе в тона на разговора.
— Любовта побеждава всичко — потвърди мисис Курейши. — Тя победи моя гняв. Това искам да ти покажа, като дойда да се возя с теб в твоята кола.
Мирза Саид се поклони.
— Твоя е, амаджи.
— Тогава ще помолиш тези двама селски мъже да седнат отпред с теб. Жените трябва да бъдат пазени, нали?
— Да — отговори той.
Историята за селото, което вървеше към морето, се беше разпространила из страната и през деветата седмица поклонниците бяха обсипвани с въпроси от журналисти, местни политици в търсене на гласове, бизнесмени, които предлагаха да спонсорират похода, ако само ятрис313 биха се съгласили да носят сандвичови рекламни табла, рекламиращи различни стоки и услуги, чужди туристи, търсещи тайните на Изтока, носталгични гандийци и онзи вид човешки лешояди, които отиват на автомобилни състезания, за да гледат катастрофите. Когато виждаха множеството хамелеонни пеперуди и начина, по който едновременно обличаха момичето Айша и й осигуряваха единствената твърда храна, тези посетители бяха учудени и се оттегляха с объркани очаквания, а именно с дупка в тяхната картина за света, която не можеха да залепят. Снимки на Айша се появиха във всички вестници и поклонниците дори минаваха край рекламни табла, на които лепидоптерната красавица беше нарисувана три пъти по-голяма от действителността до лозунги, гласящи „Нашите дрехи също са фини като пеперудени крила“ или подобни. Тогава до тях достигнаха по-тревожни новини. Определени религиозни екстремистки фракции били направили изявления, осъждащи „хаджа на Айша“ като опит да се „вземе като заложник“ общественото внимание и да „предизвика общностните чувства“. Бяха раздавани диплянки — Мишал ги вдигна от пътя, — в които се твърдеше, че „Падятра или пешото поклонничество е древна предислямска традиция на националната култура, не вносна собственост на моголските емигранти.“ Също: „Кражбата на тази традиция от така наречената Айша Бибиджи е очебийно и нарочно разпалване на вече неустойчивото положение.“
— Няма да има неприятности — наруши кахината своето мълчание.
Джебраил сънуваше едно предградие:
Когато хаджът на Айша достигна Саранг, най-отдалеченото предградие на големия главен град на Арабско море, към което момичето пророк ги водеше, журналисти, политици и полицейски офицери удвоиха посещенията си. В началото полицаите заплашваха да разпръснат със сила похода; политиците обаче дадоха съвет, че това много би приличало на сектантско действие и би довело до избухване на междуобщностно насилие от единия до другия край на страната. Най-накрая полицейските началници се съгласиха да разрешат похода, но заплашително мърмореха за това, че са „неспособни да осигурят безопасно преминаване“ на поклонниците.
Мишал Ахтар каза:
— Ние ще продължим.
Предградието на Саранг дължеше своето относително охолство на наличието на значителни въглищни залежи наблизо. Оказа се, че миньорите от Саранг, които прекарваха живота си в пробиването на пътеки в земята — може да се каже, „разделяйки“ я, — не можеха да преглътнат идеята, че едно момиче може да направи същото с морето само с едно махване на ръката. Кадрите на определени общностни фракции бяха работили, подтиквайки миньорите към насилие, и като последица от действията на тези агент-провокатори се трупаше тълпа със знамена, настояващи: НЕ НА ИСЛЯМСКАТА ПАДЯТРА! ПЕПЕРУДЕНА ВЕЩИЦЕ, ВЪРВИ СИ ВКЪЩИ.