На сутринта след завръщането си Салахудин Чамчауала беше помолен от баща си да го обръсне. Кожата на Ченгиз висеше по лицето му на меки кожени бузи и космите му (когато Салахудин изпразни машината) приличаха на пепел. Салахудин не можеше да си спомни кога за последен път е докосвал лицето на баща си по този начин, нежно опъвайки кожата, докато безжичната самобръсначка се движеше по нея, и след това милвайки я, за да се увери, че е гладка. Когато свърши, той продължи за миг да плъзга пръсти по бузите на Ченгиз.
— Погледни стария човек — каза Насрийн на Кастурба, когато влязоха в стаята, — не може да свали очи от момчето си.
Ченгиз Чамчауала се хилеше изтощено, разкривайки уста, пълна със съсипани зъби, покрити с плюнка и трохи.
Когато баща му отново заспа, след като беше накаран от Кастурба и Насрийн да изпие малко количество вода, и се втренчи нагоре — в какво? — със своите отворени, сънуващи очи, които можеха да виждат в три свята едновременно, действителния свят на неговото внимание, пророческия свят на сънищата и наближаващия живот след смъртта (така поне Салахудин се хвана в един момент да си представя); след това синът отиде в старата спалня на Ченгиз за почивка. Гротескни глави от оцветена теракота бляскаха надолу към него от стените: един рогат демон, циничен арабин с ястреб на рамото си, плешив мъж, завъртащ очи нагоре и плезещ в паника езика си, когато една голяма черна муха каца на веждата му. Неспособен да спи под тези фигури, които познаваше през целия си живот и същевременно мразеше, защото беше започнал да ги вижда като портрети на Ченгиз, той най-накрая се премести в друга неутрална стая.
Събуждайки се в ранната привечер, той слезе долу, за да открие двете стари жени пред стаята на Ченгиз, които се опитваха да определят подробностите на неговото лечение. Освен всекидневното хапче мелфалан му бяха предписани цяла батарея лекарства в опит да се преборят гибелните странични въздействия на рака: анемия, пресилване на сърцето и така нататък. Изозорбид динитрат, две таблетки четири пъти на ден, фуроземид, една таблетка три пъти, предни-золон, шест таблетки два пъти дневно…
— Аз ще свърша това — каза той на облекчените стари жени. — Поне едно нещо, което мога да направя.
Агарол срещу запека му, спиронолактон за Бог знае какво и един зилорик, алопуринол: той внезапно си спомни, луда работа, един древен театрален преглед, в който един английски критик, Кенет Тайнън, си беше представил многосричните герои в „Тембълейн Велики“ на Мърлоу като „орда хапчета и чудотворни лекарства, наумили си да се погубят едно друго“:
Нещата, които човешката памет изхвърля нагоре! Но може би този фармацевтичен Тембълейн не беше толкова лоша възхвала за падналия монарх, лежащ тук в пълния си с книжни червеи кабинет, втренчен в три свята, чакайки края.
— Хайде, абба327 — появи се той с весела маршова стъпка пред него. — Време е да ти спасим живота.
Все още на мястото си на една полица в кабинета на Ченгиз: някаква си медно-пиринчена лампа, за която смятаха, че има силата да изпълнява желания, но досега (защото никога не я бяха потърквали) неизпитана. Донякъде потъмняла, сега тя гледаше надолу умиращия си собственик и от своя страна беше наблюдавана от единствения му син. Който за един миг беше силно изкушен да я свали, потърка три пъти и да поиска от джина с тюрбан на главата магия… обаче Салахудин остави лампата на мястото й. Тук нямаше място за джинове, вампири или ифрити; не можеха да бъдат разрешени духове или фантазии. Никакви магически формули; само безсилието на хапчетата.