— Кажи на сина си — избоботи Ченгиз към Насрийн, — че ако е заминал в чужбина да научи презрение към собствения си род, тогава неговият род не може да чувства нищо друго освен презрение към него. Какво е той? Някой Фаунтлерой, кръгъл глупак? Това ли е съдбата ми: да изгубя син и да намеря особняк?
— Каквото и да съм, скъпи татко — каза Саладин на по-възрастния човек, — всичко дължа на теб.
Това беше последното им семейно бъбрене. През цялото това лято страстите продължаваха да се нагорещяват въпреки всички опити на Насрийн за посредничество, трябва да се извиниш на баща си, скъпи, бедният човек страда като дявол, но гордостта му няма да му позволи да те прегърне. Дори ая Кастурба и старият носач Валаб, нейният съпруг, се опитаха да посредничат, но нито баща, нито син искаха да отстъпят.
— Проблемът е в същия материал — каза Кастурба на Насрийн. — Татенце и синче, същият материал, единият като другия.
Когато започна войната с Пакистан, през този септември Насрийн реши с един вид предизвикателство, че няма да отложи петъчните си приеми, „да покаже, че индийските мюсюлмани могат да обичат толкова добре, колкото и да мразят“, изтъкна тя. Ченгиз видя едно особено изражение в очите й и не направи опит да спори, но вместо това накара прислужниците да сложат непропускащи светлина пердета на всички прозорци. Тази нощ за последен път Саладин Чамчауала изигра старата си роля на портиер, облечен в английско вечерно сако, и когато гостите пристигаха — същите стари гости, напрашени от сивата пудра на възрастта, но иначе същите, — те го даряваха със същите стари потупвания и целувки, носталгичните благословии от неговата младост.
— Виж колко е пораснал — казваха те. — Нямам думи какво сладурче.
Те всички се опитваха да крият страха си от войната, опасност от въздушни нападения, каза радиото, и когато рошеха косата на Саладин, ръцете на едни бяха малко по-треперливи, а на други малко по-груби.
Късно тази вечер сирените пропяха и гостите се затичаха за прикритие, криейки се под легла, в долапи, където и да е. Насрийн Чамчауала се намери сама край претрупаната с храна маса и се опита да успокои компанията, стоейки там в новото си сари с вестникарски щампи, дъвчейки парче риба, сякаш нищо не се бе случило. Затова, когато започна да се задавя от рибената кост на своята смърт, нямаше кой да й помогне, всички се бяха свили в ъглите със затворени очи; дори Саладин, завоевателят на пушените херинги, Саладин от завърналите се от Англия недоволници беше изгубил присъствие на духа. Насрийн Чамчауала падна, потрепери, спря да диша и умря и когато гостите, озвучени от „всичко е спокойно“, се появиха като овце, те откриха своята домакиня изгаснала в средата на трапезарията, открадната от ангела-унищожител, кали-пили калаас50, както е на бомбайски, безпричинно свършена, отишла си за добро.
По-малко от година след смъртта на Насрийн Чамчауала заради неумението й да триумфира над рибешки кости като образования й в чужбина син, Ченгиз се ожени наново без дума предупреждение към когото и да било. В колежа си в Англия Саладин получи писмо от баща си, нареждащо му с дразнещата надута и остаряла фразеология, която Ченгиз винаги използваше в кореспонденцията си, да бъде щастлив. „Възрадвай се — казваше писмото, — защото онова, което е изгубено, е родено наново.“ Обяснението на това малко загадъчно изречение следваше по-долу в телеграмата и когато Саладин научи, че новата му мащеха също се казва Насрийн, нещо се разбърка в главата му и той написа писмо на баща си, пълно с жестокост и ярост, чиято несдържаност беше от вида, съществуващ само между бащи и синове, и различаваща се от тази между дъщери и майки и зад която прозира възможността от истинско трошащо зъби сбиване. Ченгиз отговори със следващата поща; кратко писмо, четири реда от архаични оскърбления, мръсник негодник невъзпитан човек нехранимайко измамник курвенски син мошеник. „От сърце смятай всички семейни връзки непоправимо разединени — завършваше то. — Ти си отговорен за последствията.“