— Очите му не искат да се затворят — оплака се моллата. — Трябваше да го направите преди това.
Набит прагматичен тип бе този молла с брадата без мустаци. Отнасяше се към мъртвото тяло като към всекидневно нещо, нуждаещо се от миене, както колата, прозореца или чинията имат нужда.
— Ти си от Лондон? Самия Лондон? — Бях там много години. Бях портиер в хотел „Кларидж“. — Оо? Така ли? Колко интересно. Човекът искаше да води салонни разговори! Салахудин беше ужасен. Това е баща ми, не разбираш ли?
— Тези дрехи — попита моллата, посочвайки последното облекло на Ченгиз от курта и паджама, тези, които болничният персонал беше разрязал, за да стигне до гърдите му. — Имаш ли нужда от тях?
— Не. не. Вземи ги. Моля.
— Много си любезен.
Малки парченца черен плат бяха напъхани в устата на Ченгиз и под клепачите му.
— Този плат е бил в Мека — каза моллата.
— Извади го!
— Не разбирам. Това е свят плат.
— Чу ме: вън, вън. Нека Бог се смили над душата ти.
И:
Носилката, поръсена с цветя, подобно на извънмерно бебешко креватче.
Тяло, обвито в бяло, със стружки от сандалово дърво за аромат, разпръснати върху него.
Още цветя и едно покривало от зелена коприна със стихове от Корана по него, избродирани със златни конци.
Линейка с носилка, почиваща в нея, очакваща разрешението на вдовиците да тръгне.
Последно сбогом от жените.
Гробището. Опечалени мъже, втурнали се да вдигнат носилката на своите рамене, стъпкват крака на Салахудин, откъсвайки парче от нокътя на големия му пръст.
Сред опечалените един отчужден стар приятел на Ченгиз тук въпреки двойната си пневмония; и друг джентълмен, плачещ изобилно, самият той ще умре на следващия ден; асорти — крачещите летописи на живота на един мъртъв човек.
Гробът. Салахудин се спуска в него, застава откъм главата, гробарят откъм краката. Ченгиз Чамчауала е спуснат надолу. Тежестта на бащината ми глава, лежаща върху ръката ми. Аз я положих в гроба.
Светът, беше писал някой, е място, което доказваме като действително, умирайки в него.
Чакаше го, след като се върна от гробището: една медна и пиринчена лампа, неговото подновено наследство. Той отиде в кабинета на Ченгиз и затвори вратата. Там бяха старите му пантофи до леглото: той се беше превърнал, както предсказа, в „чифт празни обувки“. Чаршафите още носеха отпечатъка от тялото на баща му; стаята беше пълна със задушаващ парфюм: сандалово дърво, камфор, карамфил. Той взе лампата от полицата и седна на писалището на Ченгиз. Изваждайки носна кърпа от джоба си, потърка чевръсто: един път, два пъти, три пъти.
Всички светлини светнаха изведнъж. Зинат Вакил влезе в стаята.
— О, Боже, съжалявам, може би искаше да са изгасени, но със спуснати щори просто ще е много тъжно.
Размахвайки ръце, говорейки високо със своя красив дрезгав глас, с коса, сплетена веднъж завинаги в конска опашка до кръста, ето я тук, неговият личен джин.
— Чувствам се толкова лоша, че не дойдох по-рано, просто се опитвах да те нараня, какво време избрах, толкова глупаво робуване на собствените прищевки, яр, хубаво е да те видя, бедно осиротяло гъсе!
Беше същата както винаги, потопена в живота до шия, съчетавайки случайни лекции по изкуство в университета с лекарската си практика и политическата дейност.
— Знаеш ли, бях в проклетата болница, когато дойде? Бях точно там, но не знаех за баща ти, докато не свърши, и дори тогава не дойдох да те прегърна, каква кучка, ако искаш да ме изхвърлиш, няма да се оплаквам.
Това беше щедра жена, най-щедрата, която познаваше. Когато я видиш, ще узнаеш, беше си обещал той, и излезе, че е вярно.