също луд изглеждащ весел маскиран като шотландец някакъв бял тип не разбрах името
Тя ги виждаше или не ги виждаше не мога да бъда сигурен тя просто стоеше там
Беше идея на Реха заведи я горе на върха на Еверест щом веднъж си бил там единственият път е надолу
Посочих я с пръст качихме се горе
Не я бутнах
Реха я бутна
Не бих я бутнал
Спуно
Разбери ме Спуно
По дяволите
Обичах това момиче
Салахудин си мислеше как Сисодия със забележителната си дарба за среща с шанса (Джебраил изстъпващ се пред лондонския трафик, самият Салахудин паникьосващ се пред една отворена самолетна врата и сега вероятно Алилуя Коун във фоайето на нейния хотел) най-накрая случайно се беше сблъскал със смъртта; и мислейки също за Али, по-малко щастлива падаща от него, правеща (вместо лелеяното самотно изкачване на Еверест) това позорно смъртоносно слизане — и затова как ще умре заради строфите си, но не можеше да открие причина в себе си да нарече смъртната присъда несправедлива.
На вратата се почука.
— Моля отворете, полиция!
Въпреки всичко Кастурба им се беше обадила. Джебраил вдигна капака на вълшебната лампа на Ченгиз Чамчауала и го пусна да падне, тракайки на пода. Той е скрил пистолет вътре, осъзна Салахудин.
— Внимавайте — изкрещя той. — Тук има въоръжен човек! Чукането престана и сега Джебраил потърка с ръка лампата отстрани: един път, два пъти, три пъти.
Револверът скокна в другата му ръка. Появи се страховит джин с чудовищен ръст, спомни си Салахудин.
— Какво желаеш? Аз съм роб на този, който притежава лампата.
Какво ограничаващо нещо е оръжието, мислеше Салахудин, чувствайки се странно откъснат от събитията. — Подобно на Джебраил, когато започна болестта. — Да, наистина, едно от най-ограничаващите неща. — Защото колко малко възможности за избор имаше, сега, когато Джебраил беше въоръженият човек, а той невъоръженият; колко се беше смалила вселената! Истинските джинове от миналото имаха властта да отварят портите на Безкрайното, да правят всички неща възможни, да превръщат всички чудеса в достижими; колко банално в сравнение с този модерен призрак, този деградирал наследник на могъщи предци, този треперещ роб на една лампа от двадесети век.
— Преди много време ти казах — тихо каза Джебраил Фаришта, — че ако сметна, че болестта никога няма да ме напусне, че винаги ще се връща, аз няма да мога да го понеса.
След това много бързо, преди Салахудин да може и пръст да помръдне, Джебраил пъхна дулото на пистолета в устата си; и дръпна спусъка; и беше свободен.
Той стоеше на прозореца на своето детство и гледаше към Арабско море. Месечината беше почти цяла; лунната светлина, простираща се от скалите на Скендъл Пойнт към хоризонта, създаваше илюзията за една сребърна пътека, като път в блестящите коси на водата, подобно на път към чудотворна страна. Той поклати глава; повече не можеше да вярва в приказки. Детството беше свършило и изгледът от прозореца му не беше нещо повече от старо и сантиментално ехо. По дяволите с него! Нека дойдат булдозерите. Ако старото отказваше да умре, новото не можеше да бъде родено.
— Ела — каза гласът на Зинат Вакил до рамото му. Изглеждаше, че въпреки всичките му злосторничества, слабост, вина — въпреки неговата човечност — той получаваше друг шанс. Не се водеше сметка за щастливите случайности на хората, това беше ясно. Ето я просто до него, хващайки го за лакътя.
— Вкъщи — предложи Зини. — Давай да се махаме по-бързо оттук.
— Идвам — отвърна той и се обърна с гръб към изгледа.