— Добре ли си, човече? Беше започнал да позеленяваш. Саладин кимна за благодарност, зяпваше с пълни гърди нощта, успокои се.
— Ром и изтощение — каза той. — Имам странния навик да ставам нервен след шоу. Доста често краката ми се разтреперват. Трябваше да го предположа.
Зини го гледаше и в очите й имаше нещо повече от съчувствие. Един бляскав поглед, триумфиращ, твърд. Нещо мина през теб, злорадстваше изражението й. За проклетото време.
След като оздравееш от тиф, размишляваше Чамча, имаш имунитет срещу болестта десетки години или нещо такова. Но нищо не е вечно; най-накрая антителата изчезват от кръвта ти. Той трябваше да приеме факта, че кръвта му вече не съдържа имунизиращите фактори, които щяха да му позволят да изстрада индийската действителност.
Ром, сърцебиене, гадене в душата. Време е за лягане.
Тя не би го завела у тях. Винаги и само в хотела, с младите араби, обвесени със златни медальони, ходещи важно из полунощните коридори с бутилки контрабандно уиски в ръка. Той лежеше на леглото с обувки на краката, с разкопчана яка и разхлабена връзка, дясната му ръка бе отпусната върху очите; тя в бяла хотелска хавлия се наведе над него и го целуна по брадичката.
— Ще ти кажа какво ти се случи тази нощ — каза Зейни. — Може да се каже, че пукнахме черупката ти.
Той ядосано седна.
— Е, добре, ето това е отвътре — избухна той срещу нея. — Един индиец, преведен на английски. Когато тези дни опитвам хинди, хората поглеждат учтиво. Това съм аз.
Хванат в желето на придобития си език, той беше започнал да чува в индийския Вавилон едно зловещо предупреждение: не се връщай отново. Когато си минал през огледалото, се връщаш на своя собствена отговорност. Огледалото може да те среже на късчета.
— Толкова бях горда с Булен тази вечер — каза Зейни, лягайки в леглото. — В колко страни можеш да влезеш в някой бар и да започнеш подобни разисквания? Страстта, сериозността, уважението. Ти си задръж твойта цивилизация, Блюдолизчо, на мен тази ми харесва твърде много.
— Откажи се от мен — помоли я той. — Не обичам хора да се отбиват да ме виждат без предупреждение, забравил съм правилата на седемте плочки и кабадди65, не мога да казвам молитвите си, не зная какво става по времето на церемонията ника66, а в този град, където съм израснал, се губя, ако съм сам. Това не е моят дом. Това ме зашеметява, защото го чувствам като дом, а не е. Кара сърцето ми да тръпне и главата ми да се върти.
— Ти си глупак — извика му тя. — Глупак, Трансформирай се наопаки! Проклет глупак! Разбира се, че можеш.
Тя беше водовъртеж, сирена, изкушаваща го обратно към собственото му старо аз. Но това беше мъртво аз, сянка, призрак и той нямаше да се превърне в привидение. В портфейла му имаше билет за връщане в Лондон и той щеше да го използва.
— Ти никога не се омъжи — каза той, докато и двамата лежаха будни в малките часове. Зейни изпръхтя.
— Теб наистина те нямаше твърде дълго. Не можеш ли да ме видиш? Аз съм чернилка.
Тя направи мост назад и отмятайки завивката, показа своята пищност. Когато кралицата на бандитите Пулан Деви излезе от клисурите, за да се предаде и бъде фотографирана, вестниците веднага разрушиха собствения си мит за нейната легендарна красота. Тя стана проста, едно обикновено създание, непривлекателна, докато преди беше апетитна. Черна кожа в Северна Индия.67
— Не ти вярвам — каза Саладин. — Не очакваш да повярвам това.
Тя се засмя.
— Добре, все още не си пълен идиот. На кого му е притрябвало да се омъжва? Имах работа.
След пауза тя изстреля въпроса обратно към него.
— Така. А ти? Не само женен, но и богат! Добре. Кажи как живееш, ти и твоята мем.
В пететажно имение в Нотинг Хил. Отскоро беше започнал да се чувства несигурен там, защото съвременните крадци вземаха не само обичайните видео и стерео, но и вълчака пазач. Беше започнал да чувства, че не е възможно да живееш на място, където криминалните елементи отвличаха животните. Памела му каза, че това е стар местен обичай. През старите времена (за Памела историята се делеше на древната ера, тъмните векове, старите времена, Британската империя, модерния век и настоящето) краденето на домашни животни е било добър бизнес. Бедните крадели кучетата на богатите, обучавали ги да забравят имената си и след това ги продавали обратно на техните тъгуващи, безпомощни собственици в магазини на Портобело Роуд. Памелината местна история винаги беше подробна и често ненадеждна.
67
Тъмнокожите дравиди, които живеят в Южна Индия, традиционно се смятат за по-нисши от по-светлите арии от Севера.