— Но, Боже мой — каза Зини Вакил, — трябва pronto да продаваш и да се преместваш. Зная ги тези англичани, всички са един дол дренки — сган и набоби. Не можеш да се бориш срещу проклетите им традиции.
Моята жена Памела Лъвлейс, крехка като порцелан, грациозна като газела, спомни си той. Пускам корени в жените, които обичам. Баналностите на изневярата. Той ги остави настрана и заговори за работата си.
Когато Зини Вакил откри как Саладин Чамча прави парите си, тя изстреля във въздуха серии от писъци, които накараха един от обвесените с медальони араби да почука на вратата, за да се увери, че всичко е наред. Той видя красива жена да се изправя в леглото с нещо прилично на биволско мляко, което се стичаше по лицето и капеше от центъра на брадичката й, и извинявайки се на Чамча за нахлуването, се измъкна забързано, съжалявам, шега значи, ей, ти си един късметлия.
— Ах, ти, клети глупчо — зяпваше за въздух Зини между два изблика на гръмовен смях. — Тези ангрез копелета. Наистина са те прекарали.
Сега значи работата му беше смешна.
— Имам дарба за акценти — каза той надменно. — Защо да не я използвам?
— Защо да не я използвам? — имитира го тя, ритайки с крака във въздуха. — Мистър актьор, вашият мустак току-що отново се отлепи.
О, Боже мой.
Какво става с мен?
Какво, по дяволите?
Помощ.
Защото притежаваше тази дарба, наистина я притежаваше, той беше Мъжът с Хилядата и един гласове. Ако искате да научите как трябва да говори бутилката кетчуп в телевизионната си реклама, ако сте несигурен в идеалния глас за вашия пакет хрупкав чипс, подправен с чесън, той беше вашият човек. Караше килими да говорят в реклами на универсални магазини, въплъщаваше се в известни хора, варен боб с доматен сос, замразен грах. По радиото можеше да убеди слушателите, че е руснак, китаец, сицилианец, президентът на Съединените щати. Веднъж в радиопиеса за тридесет и седем гласа той изигра всяка отделна роля под различни псевдоними и никой никога не го разбра. Заедно със своя женски еквивалент Мими Мамулян той господстваше над радиовълните на Британия. Те притежаваха такова голямо парче от рекета с гласовете, че както Мими казваше: „По-добре хората да не споменават Комисията за монополите около нас, дори и на шега.“ Нейният обхват беше учудващ. Тя можеше да изиграе всяка възраст, където и да е по света, всяка височина от гласовия регистър, от ангелоподобната Жулиета до пъклената Мей Уест.
— Трябва някога да се оженим, когато си свободен — предложи му Мими веднъж. — Ти и аз можем да бъдем Обединените нации.
— Ти си еврейка — посочи той. — Възпитан съм с предубеждение към евреите.
— Еврейка съм — вдигна рамене тя. — Но ти си обрязаният. Никой не е съвършен.
Мими беше дребничка със ситни черни къдрици и приличаше на плакат на „Мишлен“. В Бомбай Зейнат Вакил се протегна, прозя се и пропъди другите жени от мислите му.
— Твърде много — присмя му се тя — ти плащат да ги имитираш, стига да не трябва да те гледат. Гласът ти става известен, но те крият твоето лице. Имаш ли представа защо? Брадавици на носа ти, кривогледи очи, какво? Нещо да ти хрумва, бейби? Проклетият ти мозък е колкото амидофенче, кълна се.
Беше истина, помисли си той. Саладин и Мими бяха един вид легенди, но сакати легенди, черни звезди. Гравитационното поле на техните способности привличаше работа към тях, но те оставаха невидими, сменяеми тела за обличане на гласове. По радиото Мими можеше да се превърне във Венера на Ботичели, можеше да бъде Олимпия, Монро, всяка жена, която си поиска. Не й пукаше изобщо как изглежда, тя се беше превърнала в своя глас, струваше колкото цял монетен двор и три млади жени бяха безнадеждно влюбени в нея. Освен това купуваше имоти.
— Невротично поведение — признаваше безсрамно тя. — Извънмерна нужда от вкореняване, дължащо се на острите поврати в армено-еврейската история, известно отчаяние заради напредващата възраст и малки полипи, открити в гърлото. Имотите са толкова успокояващи, препоръчвам ти ги. Притежаваше свещеническо жилище в Норфълк, фермерска къща в Нормандия, камбанария в Тоскана, морски бряг в Бохемия.
— Всичко е обитавано от духове — обясняваше тя. — Тракане, виене, кръв по одеялата, жени по нощници, биещи часовници. Никой не отстъпва земя без бой.
Никой освен мен, помисли си Чамча, докато го обхващаше меланхолия, както си лежеше до Зейнат Вакил. Може би вече съм дух. Но поне дух със самолетен билет, успех, пари, съпруга. Сянка, но живееща в осезаемия материален свят. Със собственост. Да, сър.