— Твоята книга — каза той на Зини. — Имам нещо, което би искала да видиш.
Двамата излязоха от стаята; безсилният Саладин след мигове объркване затропа раздразнен след тях.
— Мърморко — извика Зейни весело през рамо. — Хайде, не се вдетинявай, порасни.
Колекцията от произведения на изкуството на Чамчауала, съхранявана, тук в Скендъл Пойнт, включваше голяма група от легендарните Хамза-нама картини, част от тази серия от шестнадесети век, изобразяваща сцени от живота на един герой, който можеше да бъде или да не е същият Хамза като прочутия чичо на Мохамед, чийто черен дроб е бил изяден от Хинд, жената от Мека, докато лежал мъртъв на бойното поле Ухуд.
— Харесвам тези картини — каза Ченгиз Чамчауала на Зейни, — защото на героя е позволено да не успее. Виж колко често е трябвало да бъде спасяван от неприятности.
Картините даваха красноречиво доказателство за тезата на Зейни Вакил за еклектичната, хибридизирана природа на индийската артистична традиция. Моголите са докарвали художници от всички части на Индия да работят върху картините; индивидуалната същност беше потопена, за да бъде създаден един многоглав, многочетков Свръххудожник, който буквално беше индийска картина. Една ръка ще нарисува мозаичните подове, втора фигурите, трета — наподобяващите китайски облачни небеса. На гърба на картините бяха историите, които съпровождаха сцените. Изображенията се показваха като филми: вдигнати нагоре, докато някой прочита приказката за героя. В Хамза-нама можеш да видиш как персийската миниатюра се слива със стиловете на рисуване от Каннада и Керала, как индуистката и мюсюлманската философия формират характерния си късномоголски синтез.
Един гигант беше хванат в капан в трапа и неговите човешки мъчители го пронизваха с копия в челото. Мъж, разрязан вертикално от върха на главата до слабините, все още държеше сабята си, докато падаше. Навсякъде разливи от искряща кръв. Саладин Чамча се взе в ръце.
— Диващина — каза той високо с английския си глас. — Тази чисто варварска любов към болката.
Ченгиз Чамчауала не обърна внимание на сина си, имаше очи само за Зейни, която гледаше втренчено право в неговите.
— Нашето правителство е от филистери, млада лейди, не сте ли съгласна? Аз предложих цялата тази сбирка напълно безплатно, знаехте ли? Само да я подслонят както трябва, да построят нещо за тях. Състоянието на картините не е първокачествено, нали виждате… те не искат да го направят. Не се интересуват. Междувременно всеки месец получавам предложения от Америка. Предложения от какъв, какъв размер! Няма да повярвате. Не продавам. Нашето наследство, скъпа, всеки ден САЩ ни го отнемат. Картини от Рави Варма71, бронзови предмети от периода Чандела, решетки от Джайсалмер. Продаваме себе си, нали? Те си хвърлят портфейлите на земята и ние коленичим пред краката им. Нашите бикове Нанди72 свършват на някаква куличка в Тексас. Но вие знаете всичко това. Знаете, че Индия днес е свободна страна. — Той спря, но Зейни чакаше; щеше да последва още. Дойде: — Един ден аз също ще взема доларите. Не заради парите. Заради удоволствието да бъда курва. Да стана нищо. По-малко от нищо. — И сега, най-накрая, истинската буря, думите зад думите, по-малко от нищо. — Когато умра — каза Ченгиз Чамчауала на Зейни, — какво ще бъда? Чифт празни обувки. Това е съдбата, която той ми приготви. Този актьор. Този раздувач. Той направи от себе си имитатор на несъществуващи хора. Нямам никой, който да ме последва, да му дам каквото съм направил. Това е неговото отмъщение: той ми краде потомството. — Той се усмихна, потупа ръката й, остави я под грижите на сина си. — Разказах й — каза той на Саладин. — Ти все още си носиш пилето за дома. Оплаках й се. Сега трябва да отсъди. Такава беше уговорката.
Зинат Вакил тръгна към стария човек в твърде големия му костюм, постави ръцете си на бузите му и го целуна по устните.
След като Зинат го предаде в къщата на бащините му перверзни, Саладин Чамча отказа да я вижда или да отговаря на съобщенията, които оставяше на хотелската рецепция. „Милионершата“ стигна до края на своите представления; турнето беше свършило. Време да си ходи у дома. След празненството накрая Чамча се насочи към леглото си. В асансьора млада и очевидно в медения си месец двойка слушаше музика със слушалки. Младият мъж промърмори на жена си: „Слушай, кажи ми. Все още ли ти изглеждам непознат понякога?“ Момичето, усмихвайки се любвеобилно, поклати глава, не чувам, свали слушалките си. Той повтори сериозно: „Не ти ли изглеждам понякога все още непознат?“ С уверена усмивка тя положи за миг бузата си на неговото високо мършаво рамо. „Да, един или два пъти“, каза тя и отново си сложи слушалките. Той направи същото, като изглеждаше напълно задоволен от нейния отговор. Телата им подеха отново ритъма на пуснатата музика. Чамча излезе от асансьора. Зейни седеше на пода с гръб на вратата му.
71
Раджа Рави Варма (1848–1906) пръв въвежда рисуването с маслени бои в Индия и европейския реалистичен стил. (Бел. прев).