В стаята тя сама си наля голямо уиски със сода.
— Държиш се като дете — каза тя. — Трябва да се срамуваш.
Този следобед беше получил пакет от баща си. Вътре имаше малко парче дърво и голям брой банкноти, не рупии, лири стерлинги: пепелта, така да се каже, от едно орехово дърво. Той беше изпълнен със зараждащо се чувство и тъй като Зейни се беше появила, тя се превърна в мишена.
— Мислиш, че те обичам? — каза той, говорейки с нарочна злина. — Мислиш, че ще остана с теб? Аз съм женен мъж.
— Аз не исках да останеш заради мен — каза тя. — По някаква причина го исках за теб.
Няколко дни по-рано той беше ходил да гледа една индийска драматизация по Сартър на тема срам. В оригинала един съпруг подозира жена си в изневяра и й поставя капан, за да я залови. Той се преструва, че заминава в служебна командировка, но се връща няколко часа по-късно, за да я следи. Коленичи, за да надникне през ключалката на тяхната входна врата. Тогава усеща присъствие зад гърба си, обръща се, без да се изправи, и ето ти я нея, гледа го отгоре надолу с отвращение и възмущение. Тази жива картина, той коленичещ, тя гледаща отгоре, е Сартъровият архетип. Но в индийския вариант коленичещият съпруг не чувства присъствие зад себе си; изненадан от жената, се изправя да я срещне лице в лице на равни начала; вилнее и крещи, докато тя не заплаква; той я прегръща и те са сдобрени.
— Смяташ, че трябва да се срамувам — горчиво каза Чамча на Зейнат. — Ти, която нямаш срам. Несъмнено може да се каже, че това е национална черта. Започвам да подозирам, че на индийците им липсва моралната изтънченост за действително усещане на трагедията и затова не могат истински да разберат идеята за срам.
Зинат Вакил изпи уискито си.
— О’кей, няма нужда да казваш нищо повече. — Тя вдигна ръцете си. — Предавам се. Отивам си, мистър Саладин Чамча. Мислех, че все още си жив, само отчасти, но все още дишащ, но съм грешила. Излиза, че си бил мъртъв през цялото време.
И още нещо, преди да премине с омлечнени очи през вратата.
— Не допускай хората твърде близо до себе си, мистър Саладин. Пуснеш ли хората през своята отбрана, и те, копелетата, идват и те промушват в сърцето.
След това нямаше за какво повече да се стои. Самолетът се издигна и се наклони над града. Някъде долу под него неговият баща обличаше една прислужничка като мъртвата си жена. Новата транспортна схема беше задръстила здраво центъра. Политици се опитваха да изградят кариери, ходейки на падятра, пеши поклонничества, кръстосвайки страната. Имаше графити, които гласяха: „Съвет към политиканите. Единствената стъпка, която трябва да се направи: падятра до пъкъла“. Или понякога: „до Асам“.
Актьори започваха да се бъркат в политиката: М.Г.Р, Н. Т. Рама Рао, Бачан. Дурга Кхоте се оплакваше, че едно актьорско сдружение било „червен фронт“. Саладин Чамча, на полет 420, затвори очите си и почувства с дълбоко облекчение уталожването и улягането на предателството в неговото гърло, което сочеше, че гласът му е започнал доброволно да се връща към своето изпитано английско аз.
Първото смущаващо нещо, което се случи на мистър Чамча по време на полета, беше, че той разпозна сред своите спътници жената на мечтите си.
— 4 —
Жената-мечта бе по-ниска и по-малко изящна от истинската, но в мига, когато Чамча я видя да крачи спокойно нагоре-надолу по пътеките на „Бостан“, той си припомни кошмара. След тръгването на Зинат Вакил той потъна в неспокоен сън и предупреждението го споходи: видението за една жена-бомбардировач с един нечуто нежен глас с канадски акцент, чиято дълбочина и мелодичност го караха да звучи като океан, чуван от много далече. Жената-мечта беше така заредена с експлозиви, че беше не толкова бомбардировач, а по-скоро бомбата; жената, крачеща по пътеките, държеше бебе, което сякаш спеше безшумно, бебе, толкова изкусно повито и държано притиснато към гърдите, че Чамча не можа да види повече от къдрица новородена коса. Под влияние на припомнения — сън у него се породи представата, че всъщност бебето е вързоп динамитни пръчки или някакъв вид тиктакащо устройство и беше на ръба да изкрещи, когато дойде на себе си и строго се смъмри. Това беше точно видът свръхестествени глупости, които оставяше зад себе си. Той беше спретнат мъж в закопчан костюм, тръгнал за Лондон към един подреден, задоволен живот. Той беше член на истинския свят.