Пътуваше сам, отбягвайки компанията на останалите членове на трупата Просперо Плейърс, които се бяха разпръснали из отделението за икономичната класа, облечени в тениски с надпис „Искаш ли да те…“, опитващи се да мърдат с вратовете си като натям танцьорки73 и изглеждащи невъзможно в бенарески сарита; пиеха твърде много от евтиното шампанско на въздухоплавателната компания и притесняваха изпълнените с насмешка стюардеси, които като индийки разбираха, че актьорите са евтини типове и се държаха, накратко казано, с нормално драматична непристойност. Жената с бебето притежаваше тактика да гледа през бледоликите актьори, превръщайки ги в тънички ленти дим, топлинни миражи, привидения. За човек като Саладин Чамча унижаването на английщината от англичаните беше нещо твърде болезнено за наблюдаване. Той се върна към вестника си, в който една бомбайска демонстрация с блокиране на жп-линиите беше разпръсната с полицейски палки. Вестникарският репортер пострадал със счупена ръка; фотоапаратът му също бил счупен. Полицията беше публикувала „бележка“: Нито репортерът, пито друго лице са били нападнати умишлено. Чамча се унесе във въздухоплавателен сън. Градът на изгубените истории, отсечените дървета и непредумишлените нападения изчезна от мислите му. Когато малко по-късно отвори очи, той изживя втората си изненада в това страховито пътуване. Един мъж минаваше покрай него на път към тоалетната. Той беше брадат и носеше евтини тъмни очила, но въпреки това Чамча го разпозна: тук, пътувайки инкогнито в икономичната класа на полет А 1–420, беше изчезналата суперзвезда, живата легенда, самият Джебраил Фаришта.
— Добре ли спахте?
Той осъзна, че въпросът е отправен към него и отмести глава от появяването на великия филмов актьор, за да се втренчи в също толкова изключителната гледка, седяща до него, един неправдоподобен американец с бейзболно кепе, очила с метални рамки и една неоново зелена спортна риза, напряко на която се гърчеха сплетените и сияйно златни форми на двойка китайски дракони. Чамча беше изключил този обект от своето зрително поле в опит да се обвие в пашкула на уединението, но това вече не беше възможно.
— Юджийн Думздей на вашите услуги — драконовият мъж протегна грамадна червена ръка. — На вашите и на християнската гвардия.
Замаяният от сънливост Чамча поклати глава.
— Военен ли сте?
— Ха! Ха! Да, сър, може да се каже. Смирен пехотинец, сър, в армията на Всемогъщата закрила.
— О, всемогъща закрила, защо не казахте веднага.
— Аз съм човек на науката, сър, и моя мисия и позволете ми да добавя, моя привилегия беше да посетя вашата велика нация, за да водя битка с най-гибелната дяволска работа, хващала някога хорските мозъци за топките.
— Не разбирам. Думздей сниши глас.
— Говоря глупости, сър. Дарвинизъм. Еволюционната ерес на мистър Чарлз Дарвин. — Неговият тон даваше ясно да се разбере, че името на освободилия се от Бога Дарвин е също толкова противно, колкото на всеки друг враг с раздвоена опашка, Велзевул, Асмодей или самия Луцифер. — Предупредих вашите сънародници — довери Думздей, — за мистър Дарвин и неговите трудове. С помощта на моята лична презентация от седемдесет и пет диапозитива. Съвсем наскоро, сър, говорих на банкета по случай Деня на световното разбирателство в Ротари-клуб, Кочин, Керала. Говорих за родната си страна, за нейните млади хора. Смятам ги за изгубени, сър. Младите хора на Америка: виждам ги в тяхното отчаяние как се обръщат към наркотиците, дори, понеже съм човек, който говори направо, към предбрачните сексуални връзки. Казвал съм го и преди, и го казвам сега на вас. Ако вярвах, че моят прапрапрадядо е бил шимпанзе, а защо да го правя, щях да бъде твърде потиснат.
Джебраил Фаришта беше седнал от другата страна на пътеката, втренчен в прозореца. Започваше филмът и светлините в салона бяха намалени. Жената с бебето все още беше права и крачеше нагоре-надолу, може би за да го накара да мълчи.
— Как мина? — попита Чамча, усещайки, че от него се очаква известен принос.
Известно колебание обзе неговия съсед.
— Смятам, че имаше късо в озвучителната система — каза той най-накрая. — Това е единственото, което мога да предположа. Иначе не мога да разбера как тези добри хора щяха да си седят и да си говорят, ако не мислеха, че съм свършил.
Чамча се почувства леко засрамен. Той мислеше, че в страна на пламенно вярващи идеята, че науката е враг Божи, лесно ще се окаже привлекателна; но досадата на ротарианците от Кочин го беше изобличила. В трепкащата светлина на филма Думздей продължи с лишен от тъга глас да разказва истории против себе си, без ни най-малкия признак, че знае какво прави. Накрая около великолепното естествено пристанище на Кочин, в което Васко да Гама пристигнал да търси подправки и така задвижил цялата двусмислена история за Изтока и Запада, бил заговорен с едни настоятелни псст и хей, мистър, о’кей. „Ей, ти, здрасти, йес! Искаш ли хашиша, сахиб? Хей, мистърамерика. Йес, чичосам, искаш ли опиум, отлично качество, страхотна цена? О’кей, искаш ли кокаин?“