Навсякъде шум и лакти. Поети стоят върху сандъци и декламират, докато поклонниците хвърлят монети в краката им. Неколцина бардове рецитират раджас куплети, чиято четирисричкова метрика е внушена според легендата от вървежа на камилата; други произнасят касида, поеми за своенравни любовници, за пустинни приключения, за лов на онагра. След около ден ще дойде времето на годишното поетическо състезание, след което седемте най-добри стихотворения ще бъдат заковани на стените на Къщата на Черния камък. Поетите влизат във форма за големия си ден; Абу Симбел се смее на менестрели, пеещи злобни сатири, язвителни оди, поръчани от един шеф срещу друг, от едно племе срещу неговия съсед. И кимва с признание, когато един от поетите влиза в крачка с него, един проницателен слаб младеж с бесни пръсти. Този млад памфлетист вече притежава най-плашещия език в цяла Джахилия, но към Абу Симбел е почти почтителен.
— Защо си толкова загрижен, големецо? Отпусни се, забавлявай се.
Абу Симбел се хили с кривата си усмивка.
— Такава известност — размишлява той. — Такава слава, преди още да са ти паднали млечните зъби. Внимавай или ние ще трябва да ти ги изтръгнем.
Той дразни, говорейки лековато, но дори тази лековатост е преплетена със заплаха, заради размера на неговата власт. Момчето не е смутено. Оставайки в крачка с Абу Симбел, то отговаря:
— За всеки, който извадиш, ще израсне един по-силен, който ще хапе по-дълбоко, пускайки по-горещи струи кръв.
Големецът бегло кимва.
— Ти харесваш вкуса на кръвта — казва той. Момчето вдига рамене.
— Работа на поет — отговаря то. — Да назове неназовимото, да посочва измамите, да взима страна, да започва спорове, да формира света и да му попречи да заспи.
И ако реки от кръв потекат от порязванията, които стиховете му причиняват, тогава те ще го хранят. Той е сатирикът88 Баал.
Минава покрита носилка със спуснати завеси; някоя изтънчена градска госпожа е излязла да види панаира, носена на рамо от анадолски роби. Абу Симбел хваща младия Баал за лакътя под предлог да го дръпне извън пътя; промърморва:
— Надявах се да те намеря, ако искаш да поговорим. Баал се възхищава от уменията на големеца. Търсейки някой, той е способен да накара плячката си да мисли, че е ловувала ловеца. Хватката на Абу Симбел се стяга: за лакътя той го насочва към светая светих в центъра на града.
— Имам една поръчка за теб — казва Големецът. — Литературен въпрос. Аз си знам възможностите; умението за римувана злоба, изкуството на метрическото злословие са доста над тях. Нали разбираш.
Но Баал, гордият, безочлив тип, настръхва, държи на достойнството си.
— Не е редно артистът да се превърне в слуга на държавата. Гласът на Симбел става по-тих, придобива по-копринени интонации.
— А, да. Докато да се поставиш в услуга на убийци е напълно достойно нещо.
Култ към мъртвите бунтуваше в Джахилия. Когато човек умре, платени оплаквачи се бият сами, дерат гърдите си, скубят коси. Камила с прерязани сухожилия се оставя на гроба да умре. И ако човекът е бил убит, неговият най-близък роднина дава аскетични обети и преследва убиеца, докато кръвта не е отмъстена с кръв; след което е обичайно да се напише празнична поема, но малцина отмъстители са надарени в римите. Мнозина поети си изкарват прехраната, пишейки песни за убийства, и съществува всеобщо съгласие, че най-добрият от тези възхваляващи кръвта версификатори е ранозрелият полемист Баал. Чиято професионална гордост сега го предпазва да се обиди от леката подигравка на големеца.
— Това е културен въпрос — отговаря той. Абу Симбел става още по-мазен.
— Може и така да е — прошепва той пред портите на Къщата на Черния камък, — но, Баал, признай, нямам ли съвсем малко право над теб? И двамата, или поне така си мислех, служим на една и съща господарка.
Сега кръвта се отдръпва от бузите на Баал; увереността му се пропуква, пада от него като черупка. Големецът, привидно разсеян за промяната, повлича сатирика напред в къщата.
В Джахилия казват, че тази долина е пъпът на света; че планетата, когато е била правена, започнала да се върти около тази точка. Адам дошъл тук и видял чудо: четири смарагдови колони, носещи високо гигантски блестящ рубин, а под този навес един огромен бял камък, греещ със собствена светлина, подобна на видение на собствената му душа. Той изградил дебели стени около видението, за да го свърже завинаги със земята. Това беше първата Къща. Тя е била престроявана много пъти — веднъж от Ибрахим, след оцеляването на Агар и Исмаил с ангелска помощ — и постепенно безбройните докосвания на поклонниците до белия камък през вековете потъмнили цвета му до черен. Тогава започва времето на идолите; по времето на Махунд триста и шестдесет каменни богове се тълпяха край камъка на Бог.
88
Мохамед е имал толкова проблеми със сатирици, които са го нападали, че е накарал да убият един от тях на име Ка’б.