Выбрать главу

Право от нищото: силен гръм, последван от падащи звезди. Едно вселенско начало, миниатюрно ехо от началото на времето… джъмбоджетът „Бостан“6, полет AI-420, се пръсна без всякакво предупреждение високо над големия, гниещ, красив, снежнобял, осветен град Махагони, Вавилон, Алфавил. Но Джебраил вече го назова, няма нужда да се намесвам: самият Лондон, столицата на Вилает7 махаше, святкаше и кимаше в нощта. Докато беше още на хималайска височина, кратко и преждевременно слънце избухна в снежния януарски въздух, едно мигащо проблясване изчезна от екраните на радарите и нищото се изпълни с тела, падащи от Евереста на катастрофата към млечната бледност на океана.

Кой съм аз?

Кой друг е там?

Самолетът се пречупи на две — като шушулка, изхвърлила спорите си, като яйце, разкрило тайната си. Двама актьори — напереният Джебраил и закопчаният, намръщен мистър Саладин Чамча8 — падаха като прашинки тютюн от пречупена стара пура. Над, зад и под тях в нищото висяха накланящи се седалки, стереослушалки, колички за напитки, торбички за повръщане, багажни отрязъци, безмитни видеоигри, бонета с вързалки, хартиени чаши, одеяла, кислородни маски. А също така, смесвайки се с остатъците от самолета и също толкова накъсани, еднакво абсурдни, се носеха отломките от души, разрушени спомени, променени азове, отрязани майчини езици, смутени интимности, непреводими шеги, изтрити бъдеща, изгубени любови, забравените значения на празни, цъфтящи думи като страна, принадлежност, дом. Леко оглупели от взрива, Джебраил и Саладин падаха като вързопи, изпуснати от някой безгрижен щърк с разтворен клюн, и тъй като Чамча падаше с главата надолу в препоръчителната поза за бебета, навлизащи в родовия канал, той започваше да усеща леко раздразнение от отказа на другия да пада по обикновения начин. Саладин се гмуркаше, докато Фаришта обгръщаше въздуха, прегръщаше го с ръцете и краката си, един вършеещ превъзбуден актьор без техники за въздържане; долу, покрити с облаци, отворени за тяхното влизане, ги чакаха бавните вледенени течения па Ламанша, зоната, определена за тяхното воднисто прераждане.

— О, с патъци съм японски — пееше Джебраил, превеждайки старата песен на английски в полусъзнателна защита от бързащата насреща нация-домакин, — панталончето английско, а ако ми разрешите, съм наложил красна шапка, а пък тя била русийска, о, макар че в мене бие моето сърце индийско.9

Облаците се кълбяха срещу тях и може би за сметка на тази велика мистификация от кълбовидни и дъждовни облаци, в която могъщите търкалящи се глави на гръмотевиците се възправяха като чукове в зората, а може би пеенето (единият зает да играе, другият освирквайки представлението) или техният взривен делириум ги спаси от пълно предварително познание за предстоящото… но по каквато и да е причина двамата мъже Джебраилсаладин Фариштачамча, осъдени на това безкрайно, но и имащо край ангелско-дяволско падане, не усетиха момента, в който започна процесът на тяхната трансмутация. Мутация?

Да, сър, но не произволна. Там горе във въздушното пространство, в това леко, неуловимо поле, станало възможно благодарение на века и което на свой ред направи века възможен, превръщайки се в едно от неговите определящи места, място за движение и за война, умалител на планетата и властов вакуум, най-несигурната и преходна от зоните, илюзорна, безкрайна, метаморфозна — защото, когато хвърляш нещо във въздуха, всичко става възможно, — във всеки случай там горе в делириумните актьори настъпиха промени, които биха зарадвали сърцето на стария мистър Ламарк10, тоест под въздействието на екстремен натиск от околната среда бяха придобити характеристики.

Какви характеристики, кои? Намали; мислиш си, че Сътворението става с бързане? Добре, никой от тях не прави откровения… хвърлете едно око на тези двамата. Забелязахте ли нещо необикновено? Просто двама кафяви мъже, падащи тежко, нищо ново, може да си помислите вие, изкачили се твърде високо, надскочили себе си, летели твърде близо до слънцето, така ли е?

Не е така. Слушайте:

Мистър Саладин Чамча, ужасен от шумовете, отделящи се от устата на Джебраил Фаришта, отвърна със свои собствена ни стихове. Онова, което Фаришта чу да се носи по невероятното нощно небе, беше също една стара песен, текст от мистър Джеймс Томсън, хиляда и седемстотната до хиляда седемстотин четиридесет и осма.

вернуться

6

Единият от традиционните два рая в исляма. Другият е Гюлистан.

вернуться

7

Буквално „чужда страна“, използвано като име за Англия.

вернуться

8

Чамча означава лъжица на хинди (на англ. spoon, оттам прякора Спуно) и човек, казващ на всичко „да“.

вернуться

9

Преводът на стиховете е на Любен Лачански.

вернуться

10

Жан Батист Ламарк (1744–1829) — френски естествоизпитател, който защитава теорията, че характеристики, придобити от живи организми по време на живота им, могат да бъдат наследявани от техните поколения.