Проклятието на Реха; и след това строфи на език, който не разбираше, целият пронизителност и шипене, в които си помисли, че разгада, а може би не, повторено името Ал-Лат.12
Той се вкопчи в Чамча; те профучаха през дъното на облаците.
Скорост, чувството за скорост се завърна, свирейки своята страховита нота. Покривът от облаци отлетя нагоре, водната настилка връхлиташе по-близо, очите им се отвориха. Писък, същият писък, който трепкаше в червата му, когато Джебраил плуваше по небето, се изтръгна от устните на Чамча; слънчев сноп проби устата му и я освободи. Но те бяха падали през преображението на облаците, Чамча и Фаришта, и имаше една втечненост, една неопределеност по краищата им и когато слънчевата светлина удари Чамча, тя освободи нещо повече от шум:
— Лети — изкрещя Чамча на Джебраил. — Започвай да летиш, сега! — И добави, без да знае източника, втората заповед: — И пей!
Как новото идва на света? Как се ражда?
От какви съединявания, премествания, свързвания е направено?
Как оцелява, каквото е крайно и опасно? Какви компромиси, какви сделки, какви предателства към своята тайна природа трябва да направи, за да отблъсне екипа рушител, ангела унищожител, гилотината?
Раждането винаги ли е падение?
Имат ли ангелите крила? Могат ли хората да летят?
Когато мистър Саладин Чамча изпадна от облаците в Ламанша, той почувства сърцето си сграбчено от толкова неумолима сила, че разбра, че за него е невъзможно да умре. След това, когато краката му бяха отново здраво посадени на земята, той щеше да започне да се съмнява в това, да приписва неправдоподобностите на своя преход на объркването на възприятията му от взрива, а своето и на Джебраил оцеляване — на сляпо, глупаво щастие. Но по онова време не изпитваше съмнение; онова, което беше поело командването над него, беше волята за живот, неподправена, неустоима, чиста, и първото нещо, което тя направи, беше да го осведоми, че не иска да има нищо общо с патетичната му личност, това полупреустроено нещо от мимикрия и гласове, тя имаше намерение да отмине всичко това и той усети, че й се предава, да, продължавай, сякаш беше страничен наблюдател в собственото си съзнание, в собственото си тяло, защото тя започна точно в центъра на неговото тяло и се разпространи навън, превръщайки кръвта му в желязо, променяйки плътта му в стомана, освен че я усещаше като юмрук, който го е обгърнал отвън, държейки го по начин, който беше едновременно непоносимо стегнат и нетърпимо нежен; докато накрая не го завладя напълно и можеше да движи устата му, пръстите му, каквото си избереше, и щом веднъж се увери в своето господство, се разпростря навън от тялото му и сграбчи Джебраил Фаришта за топките.
— Пей — заповяда нещото на Джебраил. — Пей.
Чамча се държеше здраво за Джебраил, докато другият не започна първо бавно и после с увеличаваща се скорост и сила да маха ръцете си. Все по-силно и по-силно махаше и докато махаше, от него изригна песен и подобно песента на призрака на Реха Мерчант, тя беше пята на език, който не знаеше, по мелодия, която никога не беше чувал. Джебраил никога не отричаше чудото; за разлика от Чамча, който се опитваше да се разубеди в съществуването му, той никога не престана да твърди, че газалите са били небесни, че без песента махането е щяло да бъде напразно и че без махането със сигурност са щели да се ударят във вълните като скали или нещо такова и просто да се разбият на късове при съприкосновението със стегнатия барабан на морето. Вместо това те започнаха да намаляват скоростта. Колкото по-енергично Джебраил махаше и пееше, пееше и махаше, толкова по-ясно изразено беше забавянето, докато най-накрая двамата заплуваха към Ламанша подобно на късчета хартия в бриза.
Те бяха единствените оцелели от крушението, единствените, които паднаха от „Бостан“ и живееха. Бяха намерени изхвърлени от вълните на един плаж. По-приказливият от двамата, онзи с пурпурната риза, се кълнеше с несвързани думи, че са вървели по водата, че вълните са ги пренесли нежно до брега; но другият, на чиято глава като по магия беше прилепнало наквасено бомбе, отрече това:
— Боже, имахме късмет — каза той. — Колко щастлив можеш да бъдеш?
Аз очевидно знам истината. Наблюдавах цялото това нещо. Колкото до вездесъщност и всесилност, засега не предявявам претенции, но надявам се, мога да се справя с подобно нещо. Чамча го желаеше и Фаришта направи каквото беше пожелано.
Кой беше създателят на чудото?
От какъв вид — ангелска, сатанинска — беше песента на Фаришта?
Кой съм аз?
Нека го кажем така: кой притежава най-добрите мелодии?