Зад ниска каменна стена, недалеч от оживената Чийпсайд, църквата „Сейнт Мери-ле-Боу“ се издигаше на своя земя. Внушителната й и обширна олтарна част гледаше към улицата, правоъгълната й камбанария и входът бяха от другата страна, а след тях започваше гробището. По дължината й и успоредно на нея беше постройката, която Корбет взе за свещеническия дом — изградена наполовина от дърво сграда със сламен покрив. И двете сгради бяха западнали, запуснати и се рушаха. Целият изтръпна от странната печал, която излъчваше мястото, примесена с едва доловима, но смъртоносна заплаха.
Корбет обходи църквата, без да бърза. Забеляза главния вход в правоъгълната камбанария и малкия вход към нефа, който изглеждаше така, сякаш от години не е ползван. Капаците на прозорците бяха затворени, главната врата — заключена и залостена. Вдигна очи нагоре, но не видя друго освен зловещото лице на каменния дявол на водоливника, от който капеше вода.
Корбет порови в прахта с върха на ботуша си и се запъти към свещеническия дом. Той изглеждаше пуст, но след като почука на вратата, отвътре се чу шум от стъпки и резето изскърца.
— Кой е? — в грубия глас се долавяше страх.
— Хю Корбет, кралски писар, изпратен от краля, за да разследвам смъртта на Лорънс Дъкет.
Вратата се отвори и висок, прегърбен мъж със свещ в ръка му направи път, за да влезе.
— Какво има за разследване?
Корбет погледна към мъжа, който го посрещна. Имаше слабо, изпито лице и трескави очи. Беше плешив и с разчорлена брада. Още от първия миг облеченият в кафяво, мърляво расо свещеник не се понрави на Корбет. Разбра също и че трябва да внимава с него.
— Тук съм по заповед на краля, не по твоя — отвърна грубо Корбет на свещеника и със задоволство забеляза как хищните пръсти на ръката му стискат свещта по-здраво, после додаде: — И кой си ти?
— Аз съм Роджър Белът — отвърна му мъжът. — Енорийски свещеник в църквата „Сейнт Мери-ле-Боу“.
Той приличаше на изплашено дете, избягваше да срещне погледа на кралския писар и тръгна да пали още свещи.
Корбет огледа главното помещение на къщата: просторна стая, с още една врата в другия й край. Вратата вероятно водеше към други помещения за работа и за живеене. Погледна нагоре към почернелите от дим греди и се приближи до мангала с горящи въглени.
Полепналата мръсотия и гниещите тръстики по пода отвратиха Корбет. В тази къща вилнееше студ по-свиреп от този навън. Белът донесе стол и му предложи вино. Корбет отказа. Мъжът не му вдъхваше доверие, затова той протегна ръце към огъня и зачака свещеникът да се настани от другата страна на мангала.
— С какво мога да съм от полза, мастър писарю? — думите на свещеника звучаха вече угоднически, престорената му усмивка разкриваше ред изпочупени и пожълтели зъби.
— С всичко, което знаеш за Лорънс Дъкет.
Белът втренчи поглед в горящите въглени.
— Почти нищо не знам — отвърна той. — На тринайсети януари, следобед, на Чийпсайд, Лорънс Дъкет е убил друг търговец, Ралф Крепин. Побягнал и потърсил убежище в тази църква. Дадох му убежище, разбира се, човекът не беше на себе си, почти на края на силите си и много изплашен. Дадох му вино, малко хляб и го оставих в олтара1. Заключих вратата отвън, той я залости отвътре и часови от местната стража застана на пост. На сутринта, някъде около сутрешната служба, тъкмо по изгрев, отидох в църквата и видях, че Дъкет е преместил престола под отвора на прозореца и се е обесил на желязното резе. Двамата със стража веднага прерязахме въжето, свалихме тялото и изпратихме да повикат кралския следовател, който призова свидетели и състави заключението си. Останалото трябва да ти е известно.
Корбет кимна.
— Заключи ли църквата през въпросната нощ? Веднага след като остави Дъкет, имам предвид.
— Не, върнах се по-късно. Дъкет спеше в престола, чак тогава го заключих за през нощта — отвърна Белът.
— Откъде Дъкет е намерил въже, за да се обеси?
Белът вдигна рамене.
— В църквата има въжета — отговори свещеникът. — Стари въжета, нови въжета. Постоянно ни трябват за камбанарията. Сигурно Дъкет е намерил някое и е отнел живота си по този ужасен начин.
— Камбанарията в кулата ли е? — попита Корбет. — В другия край на църквата и далече от олтара, нали?
Белът кимна.
— Ами Дъкет? — продължи Корбет. — Какво носеше със себе си?
Свещеникът прехапа долната си устна и се облегна назад в стола си, сякаш въпросът го затрудни.
1
В църквите олтарът се разполага в т.нар. абсида, която е полукръгла или многоъгълна част, изпъкваща от основната част на църковната сграда. За разлика от православните църкви, в католическите олтарът не е отделен с иконостас. — Бел.прев.