Лекарят ги подаде на Корбет, който ги огледа, а после прибра в кесията си.
Паджет измери с очи Корбет и изви малката си уста с тесни устни.
— Друго няма. Налице бяха обичайните белези при обесване. Червата и стомахът се бяха освободили от съдържимото, лицето добило синкавоморав оттенък, езикът беше подут и прехапан, а очите изцъклени.
— Така ли? Не е имало никаква следа от насилие? — нетърпеливо го пресече Корбет.
— Друго — бавно изрече Паджет — освен изреденото нямаше. Мисля, че Дъкет е убил Крепин, избягал е в черквата и от страх или угризения на съвестта се е обесил.
— Никакви други следи, никакви белези по тялото, така ли? — настоя Корбет и вдигна ръка да успокои очевидно раздразнения лекар, преди да продължи: — Разбира се, изложението ти беше изчерпателно. Самият лорд-канцлер го отбеляза, но не е ли имало нещо, което набитото ти око е видяло, но си го сметнал за несъществено за разследването на самоубийството?
— Имаше — гласеше краткият, самодоволен отговор. — Дъкет имаше синини по двете предмишници, но предполагам, че си бяха просто обикновени синини.
Корбет се усмихна.
— Благодаря ти, мастър Паджет, и ако си спомниш още нещо, моля да известиш в кралската канцелария.
Преди слисаният лекар да се опомни, Корбет излезе през вратата и пое обратно нагоре към Чийпсайд.
Пробило облаците по небето, бледото слънце огряваше обичайното стълпотворение из Чийпсайд. С преносимите си табли за писане писарите бяха готови за поръчки. Магазините бяха отворени, тезгясите спуснати и търговията кипеше. Фламандски търговци с шапки от бобър и кожени ботуши се смесваха с правници, понесли в ръце свитъци, чираци в туники и тесни панталони, жени от различни прослойки и с разни занятия. Високомерни дами с богато надиплени рокли, опасани ниско на талията с колани, украсени със скъпоценности. Тънки воали покриваха косите им, а обточени с кожа наметки предпазваха нежните им тела от студа.
Привикнал с тишината и спокойствието на канцеларията, Корбет намираше шума и глъчката на улицата за твърде оглушителни. Всякакви търговци се опитваха да привлекат вниманието му към предлаганите от тях коприни, кадифе и тънки ленени платове. Гостилничари и пекари предлагаха горещи говежди ребърца с подправки, змиорка и пай с месо, подправено с лук и чесън. Двама търговци се биеха около куп железни съдове. Корбет видя как две кесии бяха измъкнати от джобовете на притежателите им и макар непрестанно да беше нащрек заради пълчищата крадци в столицата, стисна по-здраво своята под плаща. През тълпата вървеше върволица от осъдени несретници, стража ги съпровождаше от затвора „Тън“ до този в Нюгейт. Нещастниците бяха обиждани как ли не от всички, вероятно и от онези, които по щастлива случайност не бяха сред окованите. Две проститутки, облечени само с долни фусти, бяха изведени за публично покаяние, но безсрамните им и безочливи погледи, както и похотливият кикот на някои от зрителите не оставяше съмнение, че не след дълго отново ще се върнат към занаята си.
По едно време навалицата така го притисна, че споменът за смъртоносния натиск на тела при сблъсъка преди толкова години пред кралската шатра в Уелс го връхлетя. За миг Корбет бе обзет от паника. Мигът отмина, той си проби път и отново се изправи пред портите на „Сейнт Мери-ле-Боу“. Отново го обзеха отчаянието и ужасът, които изпита при първото си посещение, опита се да си спомни какво знаеше за църквата, но спомените му се изплъзваха. Църквата беше пуста, с изключение на неколцина случайни посетители, които бързо си тръгнаха, щом отец Белът с черното си расо се появи, за да посрещне Корбет.
— А, мастър Корбет — отец Белът протегна костелива ръка и Корбет я стисна, осъзнавайки, че пребледнялото, изпито лице на свещеника и тъмното му расо, само засилват зловещия страх, който беше изпитал предишната вечер.
— Дойдох да огледам църквата — думите на Корбет прозвучаха по-рязко, отколкото беше възнамерявал, — на дневна светлина.