Тръгна надясно в олтарното помещение и огледа високо разположеното желязно резе, стърчащо от широк прозорец с дървени капаци.
— Това ли е резето?
Застаналият зад гърба му свещеник кимна, положил ръка върху църковния престол.
— Да — отговори бавно. — Дъкет е преместил престола. Използвал го е, за да завърже въжето за резето.
Корбет се обърна, погледна Белът в очите и поклати глава.
— Не съм много убеден — отвърна той и без да дочака отговор, се върна в нефа.
Корбет излезе от църквата и свърна към населената с чуждестранни кожари Фрайди Стрийт. По улицата кипеше оживено строителство. Работници строяха огромен резервоар или водопровод, по който по тръби от бряст да тече вода от река Тайбърн. Вече имаше издигнати и бесилки с два трупа. Гниещите тела висяха на прекършените си вратове от грубо скованите греди на ешафода. Друг път Корбет спокойно щеше да отмине сцената, но сега, когато съзнанието му беше заето с представата за увисналото на въжето тяло на Лорънс Дъкет в „Сейнт Мери-ле-Боу“, се приближи и разгледа отблизо телата. Без да обръща внимание на вонята и отблъскващата гледка, която представляваха, писарят не помръдна, докато не научи, каквото му беше необходимо, и после се насочи към къщата на Дъкет, за да поразпита наоколо. Въпросите му предизвикваха най-вече навъсени или безизразни погледи, но накрая го упътиха към къща на ъгъла на Бред Стрийт.
Вратата беше здраво залостена и всички прозорци затворени, затова на Корбет му се стори, че в къщата няма никого. Без да се обезкуражава, той потропа на вратата и извика да му се отвори „в името на краля“. Чу стъпки, резетата бяха издърпани и вратата отвори една средна на ръст, дори дребна, слаба жена с кестенява коса, прибрана под воал. На лицето й бяха изписани спокойствие и здрав разум. Очевидно беше в траур, облечена беше в дълга, черна рокля. Единственото изключение бяха плетена златна верижка около талията й и чисто бели ширити по маншетите й и около шията й. Изражението й беше сурово, устните бяха капризно извити, а погледът й — дързък. Корбет показа заповедта си. Жената я взе, изчете я спокойно, движейки устни, върна я и с жест го покани в стая на долния етаж, където отвори прозорците, за да влязат светлина и въздух. В стаята нямаше нищо освен сандъци и купчини дрехи.
Жената оглежда известно време Корбет.
— Аз съм Джейн Дъкет — сдържано каза тя. — Какво искаш от мен?
В тона й се усещаше предумисъл, на който Корбет не обърна внимание и обясни защо разпитва за смъртта на Лорънс Дъкет. Макар жената да носеше траур, не изглеждаше да тъгува по мъртвия си брат. Чак когато Корбет спомена името на Крепин, Джейн присви очи и страните й поруменяха.
— Не харесвах Крепин, мастър писарю. Беше… — грубо рече тя и затърси думата.
— Насилник — подхвърли Корбет.
— Да, мастър Корбет, насилник, нищожество, развратник, който съсипва доброто име на жените.
— Значи онази история е истина? — попита Корбет.
Джейн не отговори, но се обърна гърбом и кимна енергично.
— Затова ли Лорънс го е убил? — настоя Корбет.
Джейн се обърна към него и се изсмя високо.
— Мастър писарю, макар с брат ми да сме споделяли една утроба и да деляхме един покрив, един към друг не изпитвахме обич — тя отново се засмя нервно. — Не аз съм причината за убийството, извършено от брат ми. Има други причини!
Тя стрелна с очи Корбет.
— На мен не са ми известни, но кучката ще ги знае!
— Коя е кучката, мистрес?
— Алис-ат-Боу, държи кръчма на Сейнт Марк’с Лейн, убежище и свърталище за всички нейни приятели и тям подобни. Реджинал де Ланфор, Робърт Пино, Пол Стабърхед, Томас Коронър…
После притихна. Стоеше неподвижно, само ръцете й усукваха верижката на кръста.
— Беше любовница на Крепин. Проклета развратница! — изсъска Джейн. — Крепин ме принуди да спя с него, а после е разказал на нея и останалите за случилото се.
Джейн рухна върху един от сандъците и обхвана главата си с ръце.
Корбет стоеше и я наблюдаваше известно време.
— Алис и на Лорънс ли беше любовница? — попита той.
Джейн вдигна глава и високо се изсмя.
— Брат ми, мастър писарю, не харесваше жени. А колкото до кавгата му с Крепин — тя погледна Корбет в очите — причината за нея не ми е известна, не ме е грижа каква е и до няколко дни ще съм свободна. Имам роднини в Оксфорд. Ще ида там.