— Какво трябва да знам, мастър писарю? — отвърна му тя. — Предполагам, известно ти е, че познавах и Крепин, и Дъкет. Но нямам нищо общо със смъртта на когото и да е от двамата.
Корбет усещаше хладното и спокойно превъзходство на жената. Реши да си придаде увереност с малко по-строг тон. Пък и не беше ли тази жена само някаква кръчмарка?
— Мистрес Боу — рязко рече той, — говори се, че си била любовница на Крепин, и че кавгата между него и Дъкет, довела до смъртта на лихваря, е твое дело.
Без и за миг да изпуска Корбет от поглед, мистрес Боу избухна в смях, който се посипа като водопад от перли.
— Мастър Корбет, бях приятелка, а не любовница на Крепин. Колкото до Дъкет, нито аз, нито друга би го съблазнила.
Думите й накараха Корбет да се опомни. Джейн Дъкет изрече подобни думи, спомни си той. Алис зорко го наблюдаваше, сякаш долови промяната в душата му и опасността разпитващият мъж насреща й да се изтръгне от въздействието на нейното очарование. Сложи ръка върху неговата и чак тогава Корбет забеляза, че носи обточени с ширит, меки, фини, черни копринени ръкавици. Любопитството му привлече вниманието й и тя се засмя.
— Не се изненадвай, мастър Корбет. Аз съм дама и ръкавиците защитават ръцете ми. Ръцете на една дама трябва да са нежни и гладки като коприна. Не е ли така?
Корбет кимна.
— И въпреки това — отвърна й замислено той — също както и истината, те трябва да се виждат.
Усещаше ръката й върху своята като горещ, пламтящ въглен, който прогаряше плътта му. Внезапно го обзе страх, като плувец, изгубил дъното под краката си, който събира смелост да се понесе по силното течение.
Рязко отмести ръката й.
— Мадам, знаеш ли нещо за смъртта на двамата мъже?
Тя наклони глава и поглади излъсканата повърхност на масата с облечените си в ръкавици ръце.
— Разбира се, че знам — отвърна му тя с безизразен глас. — И двамата често са вечеряли и пили тук. С двамата бяхме в добри отношения, но на никого от тях не съм била любовница.
— Защо каза, че никоя жена не би съблазнила Дъкет? — продължи Корбет.
Тя сви рамене.
— Такъв си беше — отвърна му Алис. — Никога не се закачаше с мен, като останалите мъже, и никога не го видях с жена.
— Беше ли мъжеложец? — попита Корбет.
— Не, мастър Корбет. Не мисля. Защо, да не би ти да си?
Прямият въпрос го ядоса, усети как кръвта нахлува в главата му и топлина облива страните му.
— Мадам — рязко рече той, — твърде много си позволяваш!
— Сър — отговори тя, очите й горяха и святкаха гневно, — идваш в къщата ми, убеден, че съм проститутка, любовница на един мъж и вероятна причина за смъртта на двама. Ти, сър, тъкмо ти си позволяваш много!
Корбет се изправи, зад него пейката падна с трясък.
— Мадам — поклони се той и се обърна да си върви, но жената се изправи с вече умоляващ поглед и отново нежно положи ръката си върху неговата.
— Мастър писарю — меко каза тя, — съжалявам!
Корбет се обърна да вдигне пейката, пристъпи, залитна, удари гърба си в масата и почти падна. Извърна се с почервеняло лице и видя, че този път тя сподавя смеха си. Усмихна се, направи една-две крачки, вдигна пейката и отново седна. Привлечен от трясъка на пейката и високите гласове, великанът Питър отново се появи, но Алис го отпрати с едно движение на облечената си в ръкавица ръка. Леко докосна Корбет по рамото и отиде да донесе две пълни до горе чаши с вино.
— Превъзходно бордо — рече тя. — Пий, моля. Съжалявам, че те обидих.
Корбет я поздрави с вдигната чаша и бавно отпи. Виното беше добро, сладостта му изпълваше устата и гърлото му, докато слушаше Алис. Тя разказваше за брака си, за вдовството, управлението на кръчмата и за отношенията си с двамата мъртви мъже.
— Познавах и двамата — повтори тя, — само защото идваха тук.
— Джейн Дъкет те нарече проститутка и любовница на Крепин — каза Корбет. — Защо?
Тя се засмя.
— Джейн е глупава, зла жена и дрънка повече от когото и да било. Нека си приказва каквото иска, но думите й са просто плод на яд и завист.
— Знаеш ли защо са се скарали Крепин и Дъкет? — продължи да разпитва Корбет.
— Не знам.
— Или защо Дъкет се е самоубил?
— И това не знам — отвърна Алис, — но той беше боязлив човек. Страхуваше се и от собствената си сянка!
— В какво беше замесен Крепин?
Алис седна и се замисли, по лицето й се четяха съмнение и объркване.
— Беше лихвар — повтори тя бавно. — Издигнал се до високо положение в града. Един от някогашните размирници, вече достатъчно лоялен към короната, но все още помнещ и верността си към великия… — заплете се тя — към Дьо Монфор.
— Ами Дъкет? Защо е влязъл в свада с Крепин?