Намерили църквата, както я били оставили предишната нощ. Никакви следи по пода, нито други обезпокояващи знаци, с изключение на олтара, където престолът бил избутан до ъгъла вдясно близо до стената. Над него, на издърпаното желязно резе, с посиняло лице висяло безжизненото тяло на Лорънс Дъкет. Енорийският свещеник и стражите бежешком прекосили църквата, но само поглед им бил достатъчен, за да разберат, че всяко усилие е закъсняло. Потърсили следи от схватка или от насилствено вмъкване в църквата, но не открили нищо. Белът им наредил да не се отделят от трупа и да го пазят, а сам отишъл да доведе кралския следовател. Корбет знаеше какво се е случило по-нататък и накара всеки от стражите да повтори думите си. Най-вече държеше на подробностите около разбиването на главната врата. Инстинктът на Корбет говореше, че тримата мъже не лъжат. Не бяха свързани нито с Крепин, нито с Дъкет, макар да ги познаваха. Бяха просто трима стражи, направили всичко по силите си, за да изпълнят своя дълг, а оказали се забъркани в невероятно заплетено положение, тъй като и тримата се кълняха, че през цялото време, докато са стояли на пост, никой не е влизал в църквата, нито са чули шумове.
Доволен, Корбет се върна в къщата на лекаря, който го посрещна доста учуден, раздразнен, но подчертано въздържан в поведението си — и го помоли за услуга. Разбира се, молбата на Корбет изуми Паджет, но когато писарят изложи своите основания и размаха заповедта на Бърнел, лекарят неохотно даде съгласието си и изпрати съобщение до общината по свой слуга. Предупреди Корбет, че това ще отнеме известно време, затова писарят реши да се поразходи из магазините и сергиите на Чийпсайд.
Късно следобед, когато се върна в къщата на лекаря, се натъкна на двама груби на вид мъже с лопати и кирки, които унило се излежаваха пред вратата. Вътре в къщата лекарят приготвяше някаква воняща, лепкава смес, до него стоеше висок младеж с дълга до раменете мръсна коса, сипаничаво лице и нездрав вид, на когото явно му беше призляло от лошата миризма на пастата. Лекарят го представи като Стивън Новил, съдебен пристав, и без да се церемони много, заблъска и двамата към вратата. Представителят на краля явно с облекчение напускаше къщата, макар да се държеше предпазливо и с Корбет.
— Знаеш какво правиш, мастър писарю, нали? — гласът му беше висок, почти писклив.
— Да — отвърна Корбет, обърна се и кимна към двамината окаменели слуги, — искам ти и твоите помощници да ме заведете на мястото, където тялото на Дъкет е било хвърлено в градския ров. Поръчението ми е възложено от краля — без да усуква, продължи той. — Трупът е на самоубиец, така че няма да разкопаваме гроб на свещена земя. Кралският следовател ви събра тук, тъй като научих, че погребението е било възложено на вас. Така ли е?
Присвил тънки устни, съдебният пристав кимна. Погледът на неспокойните му воднисти очи непрекъснато убягваше на Корбет. Той щракна с пръсти към помощниците си и четиримата се отправиха отвъд пределите на Чийпсайд, минаха по улиците с кланици и покрай затвора „Нюгейт“.
Щом излязоха през старите градски стени, съдебният пристав сви вдясно и се спусна по Кок Лейн — тясна отъпкана пътека, по средата на която течеше открита канавка. Тази част от града имаше лоша слава заради проститутките, много от които, с боядисани коси и силно нашарени лица, стояха в потъналите в мрак преддверия. Облечени в натрапчиво ярки червени и оранжеви дрехи, те подканваха най-безсрамно и похотливо всеки минувач. Една от тях очевидно разпозна съдебния пристав и известно време подтичваше редом до тях като подробно и образно описваше подвизите му в леглото. С пламнало от неловкост и яд лице, съдебният пристав на свой ред възмутено се развика с пискливия си глас. Корбет сподави смеха си и не скастри двамата помощници, които открито се забавляваха. Те навярно щяха да продължат да насърчават жената, ако съдебният пристав не се беше обърнал да ги изгледа красноречиво.
Най-накрая стигнаха до големия градски ров, който заобикаляше крепостните стени. Беше широк двайсет стъпки и с неизвестно каква дълбочина ров, който служеше и за канал, и за помийна яма още от времето на крал Джон Безземни3. Корбет припряно скри лице с края на плаща си заради неописуемата смрад. Ровът беше пълен със замръзнали на зимния студ нечистотии и Корбет само се догаждаше какво ще да е зловонието през лятото. Представителят на краля предвидливо се беше подготвил и държеше пред носа си напоено с вино парче плат. На двамата слуги вонята изглежда не правеше никакво впечатление. Вървяха напред-назад покрай рова, мърмореха и си говореха, докато се опитваха да намерят мястото, на което бяха заровили Дъкет.
3
Крал Джон Анжуйски или Безземни (1166–1216), управлявал от 1199–1216. Познат от литературата и легендите за Робин Худ и Айвънхоу като лошия „принц Джон“. — Бел.прев.