На вратата се почука и мъжът, за когото мислеше Едуард, влезе в стаята с поклащаща се походка. Робърт Бърнел, епископ на Бат и Уелс и канцлер на Англия, се поклони небрежно на своя крал и се намести в единствения в стаята стол, забърсвайки пълното си, зачервено лице с дългите ръкави на обточената си с кожи мантия.
— Бог да те пази, твое величество — каза той хрипкаво, — не разбирам защо винаги настояваш да се настаниш в най-високата стая, във всеки дворец, замък или имение, където отсядаш.
Едуард се усмихна сърдечно. Двамата с канцлера не държаха на условностите и дворцовия етикет. Бяха двамина стари приятели и съюзници срещу стари врагове. Разчиташе на Бърнел като на дясната си ръка. Какъвто беше пълен и натруфен на вид, канцлерът имаше остър като бръснач ум и хитрост, които се проявяваха както при съставянето на държавни документи, така и при издирването на враговете на краля, вътре и извън пределите на страната.
— Известно ти е, лорд Бърнел — дръпна се кралят, — защо винаги отсядам в най-високата стая. Трябва убиецът да е много умен и ловък, за да съумее да изкатери тези стени или да мине покрай стражите пред тесните стълби отвън. Имаш ли новини от шпионина си?
Бърнел поклати глава.
— Не — отвърна провлачено. — Не вярвам да имам и занапред. Тази сутрин извадиха тялото му от Темза. Гърлото му беше прерязано!
Едуард изсумтя разтревожен.
— Значи продължават да заговорничат!
— Да — отвърна Бърнел. — Ние обаче сме съвсем наясно, че тук в града има свърталища на вещици, които предателски заговорничат и подготвят бунт.
— А свързано ли е с тях нещастието в църквата „Сейнт Мери-ле-Боу“? — попита кралят.
— Да — измърмори канцлерът.
— Как са разкрили шпионина ти? — заинтересува се Едуард.
Бърнел сви рамене.
— Друго освен предположения нямам — бавно поде той, — но мисля, че в самата кралска канцелария има шпионин!
— Тук ли имаш предвид? — възкликна Едуард. — Има кралски служител, свързан с последователите на Дьо Монфор, който плете заговори срещу своя крал, така ли?
Бърнел кимна.
— Няма друг начин — убедено заяви той — шпионинът ми да бъде разкрит. Някой от малцината служители е издал поверителни сведения, с които не би трябвало да разполага. Може да не е от съзаклятниците, а да го е сторил от алчност, да се е продал за кесия злато. Ако бъде заловен — горчиво заключи Бърнел, — бъди сигурен, че ще увисне на бесилката, също както и останалите.
— И сега какво? — рече кралят. — Какво ще правим сега?
Приближи се до канцлера и го потупа по рамото.
— Преди малко — кротко рече Едуард — сравних тия заговорници, тия бунтовници, изметта на тоя град, с плъхове. Гледам на теб, лорд Бърнел, като на човека, който ще ги излови. Трябва да изкараш тази сган на светло.
Канцлерът се прокашля и прочисти гърлото си.
— Избрах човек — отвърна той — друг служител, който понастоящем работи в кралския съд — Бърнел млъкна и погледна плахо краля. — Той, милорд, вероятно е единствената останала ни надежда!
— Добре — измърмори кралят, — но не му казвай за подозренията си, че в самия Уестминстърски дворец вероятно има шпиони. Нали — многозначително заключи той — може да е един от тях!
Събираха се винаги на това място, криптата на безлюдната лондонска църква — порутена и плесенясала гробница, скрита, затворена и далеч от очите на шпионите и любопитните. С ръце, протегнати към грубо издялан каменен олтар, покрит с тайнствени знаци около обърнат кръст, бяха подхванали напевната си молитва към Луцифер, падналия ангел. В студения мрак само една факла гореше с трептящ пламък, така че от тринайсетте скрити под груби кожени маски лица, покрити с качулките на плащовете, не се виждаше нищо. Не се познаваха помежду си, единствено техният Водач — безмълвен както винаги — знаеше имената им. Свързваха ги зловещи заговори и кървави клетви да унищожат краля и да вдигнат бунт. Такава беше основната цел в живота им, нишката, която ги свързваше, и бяха тук, за да научат как целта ще бъде постигната.
Фигурата вдясно от стола, на който седеше водачът им, заговори дрезгаво. Изречените почти шепнешком думи, макар приглушени от маската, отекнаха в студеното, зловещо помещение.