— Сторено е — прошепна. — Онези, които заплашваха големият ни план, и двамата — шпионинът и убиецът му — са отстранени, запратени на полагащото им се място.
— Съществува ли друга заплаха? — попита друг член на съзаклятието.
— И да, и не — отвърна първият заговорил, като се обърна и огледа съмишлениците си един по един. — Господарят ни — обърна се и се поклони на фигурата на стола — нашият господар казва, че кралят и неговите любимци са определили някакъв служител, който да разследва случилото се. Шпионинът ни в канцеларията ни предупреди да бъдем нащрек с него.
— Защо? — намеси се някой от останалите. — Каква опасност представлява този мъж?
Водачът вдигна ръка за тишина и махна с ръка към мрака. Сбръчкана и прегърбена от възрастта старица, помъкнала мърлява кожена торба, се затътри към тях. Притеснено се оглеждаше насам-натам, после приклекна в средата на групата. Отметна чорлавата коса от подобното си на череп лице, мушна ръка в торбата и измъкна черен петел с лъскава перушина. Петелът се затърчи в ръцете й, но не издаде ни звук, заради подправеното с упойващи билки зърно, с което го бяха нахранили. Старицата вдигна птицата с ръце, поклони се първо на Водача, а после към олтара, изломоти заклинание и впи зъби в тлъстата, охранена шия на петела. Тялото му затрепера и се отпусна безжизнено, докато старицата с изпоцапана с кръв уста, пълна с жива плът и перушина, победоносно огледа присъстващите, които безизразно наблюдаваха случващото се. Старицата поръси мръсния под с кръв, богохулно наподобявайки свещеник, който пречиства паството си със стрък исоп преди началото на литургията. После старата вещица коленичи и внимателно заоглежда образувалата се кървава локва, като мърмореше под носа. Обърна се към Скрития.
— Мъжът, избран от краля — програчи тя — наистина е опасен. Ако не бъде спрян, няма да си отмъстите на династията на Плантагенетите. Никога няма да настъпи денят на избавлението, който толкова усърдно готвите. Кралският служител трябва да бъде убит!
Водачът със скрито под качулката лице слушаше разсеяно, като да мислеше за друго, после се наведе и зашепна към маскирания говорител от дясната му страна. Последният се обърна към групата.
— Оставете кралския служител, който и да е — отвърна той, — да се оплете сам. Това е просто някакъв човек. Чакат го много клопки. Бъдете спокойни. Ще бъде спрян — извиси се гласът му надменно. — Денят на избавлението ще настъпи. Този ден ще донесе очистване на страната от всички крале, епископи, свещеници и всички, които ни управляват. Не се съмнявайте!
Събралите се разбраха, че срещата приключва и започнаха да се разотиват един след друг. Преди да си тръгне, всеки се покланяше на Скрития. Когато не остана никой, говорителят се обърна към Водача и посочи старата вещица, която продължаваше да седи почти в унес на мръсния, отъпкан под.
— Чака да й се плати — рече той. — Какво ще й дадем?
— Тя изпълни предназначението си — гласеше прошепнатият отговор. — Прережи й гърлото!
Глава втора
Писарят от кралския съд Хю Корбет, лежеше свит под завивките си на края на покритото със слама легло. Чуплива черна коса обграждаше изопнатото му и измъчено от студа слабо, бледо лице. Придърпа завивките около себе си и протегна премръзналите си пръсти към малък мангал, в който въглените най-после започваха да се разгарят. Дъхът му вече не излизаше като гъста бяла пара в ледения въздух. Заради студа не му беше до миене с хладката вода в съда, донесен току-що за него от слугинята. Останалите от канцеларията често го дразнеха, откакто научиха, че държи да мие тялото си отгоре до долу всеки ден. При тази мисъл сви рамене, отметна завивките и без да обръща внимание на студа започна да трие тялото си с натопено във водата парче плат. От един лекар, арабин, на когото беше направил услуга, научи, че миенето е начин да се ограничи заразата. Спря и безизразно се вторачи в парчето плат. Заразата! Зачуди се какво ли би спряло чумата, убила жена му и детето му. Потръпна от отдавана спотаената болка, пронизала тялото му — отглас от дълбоко погребана мъка. Започна грубо да се подсушава. Щом бубоните покриха телата им като гнойни язви, съпругата му и дъщеря му — дотогава щастливи, хубави и здрави — само за няколко дни се превърнаха във вонящи, разлагащи се сенки. Преди да разбере какво става, вече бяха мъртви и погребани в тихото гробище на църквата в Алфристън, Съсекс.
Десет години, почти десет години, помисли си, а болката не стихваше. Огледа слабото си тяло, жилаво и покрито с белези — наследство от участието му във военните походи на крал Едуард в Уелс. Протегна и обърна ръката си; заразглежда дългия, простиращ се от китката до рамото морав белег. Получи го преди седем години — или бяха осем? Помнеше само, че жена му и детето му бяха мъртви и погребани дълго преди да го ранят. Стана доброволец в Уелските походи, вероятно воден от надеждата, че смъртта, отминала го по време на вилнеещата чума, ще го застигне в Уелс. Така започна службата му при краля. Замина и участва в най-тежките боеве, когато войските на Едуард стигнаха чак до мъгливите и пълни с коварни клопки долини на Южен Уелс. Преследваха войската на Луелин. Уелсците го плашеха. Използваха мъгливите, криещи опасности блата и тресавища, за да причакват от засада или да изпращат смъртоносните си стрели. Въоръжени с дълги ловджийски ножове, дивите им, голи бойци изскачаха изневиделица и бяха готови да убият недостатъчно предпазливите или изостанали войници.