Влезе вътре и затърси тайни входове, врати или проходи. Не пропусна и педя при огледа на църквата. Провери неизползваната врата и се увери, че стои заключена от години. Огледа стените, прозорците и проверяваше с камата си процепите между плочите. Не откри нищо. Затова премина в олтара, без да обръща внимание на възраженията на появилия се свещеник. Продължи да рови и под, и зад олтара. Слезе в тъмната, студена и зловонна крипта, за да огледа пода, стените и дебелите гранитни колони, но не откри нищо.
Разгорещен и уморен, Корбет излезе навън и започна да проучва земята около църквата. Търсеше следи от разбита врата или прозорец. Нямаше прекършени клончета в храсталаците и буйните треви не бяха изпотъпкани. Не се натъкна на никакви следи, само под един малък прозорец откри нишки от плат в шипковия храст. Взе ги и ги повъртя в пръстите си. Можеха да са попаднали там съвсем случайно. А както Корбет подчерта в записките си, през прозореца отгоре можеше да се промъкне само малко момче и то не без съгласието на Дъкет. Корбет прибра нишките в кесията си и се върна при главната порта, където енорийският свещеник още го чакаше.
Белът беше възвърнал самообладанието си и стоеше със самодоволно, леко ехидно изражение. Не рече „Нали ти казах“, но цялото му поведение и държание го показваха. Писарят тъкмо щеше да си тръгва, но докато минаваше покрай гробището на църквата, внезапно се сети за нещо.
— Това гробището ли е? — попита Корбет. — Ако се съди по прясно разкопаната земя, новите гробове са доста, нали?
Свещеникът сви рамене.
— Зимата е люта и мнозина предават Богу дух — отвърна той. — Защо? Да не би и тях да искаш да разследваш?
Корбет пренебрегна подигравката. Поклони се леко, обърна се и излезе от църквата на улица Чийпсайд.
Намери Ранулф на уреченото място в кръчмата на ъгъла на Уолбрук и Кендъуик Стрийт. Когато Корбет пристигна, превъзпитаният крадец жадно зяпаше всяка жена, която минеше край него. Писарят се видя в чудо, докато го накара да се съсредоточи и да му предаде какво беше научил. Изненадващо, Бърнел приел веднага Ранулф и му наредил да се върне по-късно следобед с господаря си.
— Друго каза ли?
Ранулф поклати отрицателно глава и заби глава в голямата си чаша.
— Не — отвърна той — освен, че щом отидеш, ще има нещо за теб. А, да, каза и че трябва да напуснем Темз Стрийт и да идем в Тауър.
Корбет изпъшка скрито, макар да беше наясно, че канцлерът има право. Не можеше да остане в града, където беше лесна мишена. Понякога чувстваше, че го дебнат, че го наблюдават, но озърнеше ли се, не виждаше никого. Отдаваше подозренията си на преумореното си съзнание.
Уморено подкани Ранулф да стават и провери дали дисагите са още у него. Напуснаха кръчмата, минаха покрай църквата „Сейнт Стивън“ и заслизаха по Уолбрук — кожарската улица. С ножици, ножове и парцали кожарите обработваха стоката си. Кожите стояха опнати на дървени рамки пред всяка занаятчийска работилница и до всяко магазинче, докато кожарите одираха нови кожи и изстъргваха от тях всяко парченце тлъстина. Станеха ли готови, хвърляха ги в бурета с вода, за да се киснат. На други места кожите се щавеха, а готовите кожи съшиваха една за друга в правоъгълни парчета според установените размери.
Корбет наблюдаваше всичко, опитваше се да се поразсее и да успокои изопнатите си нерви. Само да можеше да отдели лъжите и да подреди правилно късчетата истина сред всички измами, на които се беше натъкнал! Чудеше се дали ще съумее да състави цялостна картина, или щеше да продължи да потъва в тресавището на съмненията, докато наемниците не се доберат до него или докато Бърнел не го освободеше позорно от възложеното му поръчение? Само да можеше да открие защо Дъкет е пронизал смъртоносно Крепин! Само да можеше да открие как убийците — защото те трябваше да са повече от един — са успели да се промъкнат и после да излязат така безпрепятствено от църквата. Имаше и друг проблем. Защо Белът беше толкова самоуверен? Защо свещеникът сякаш винаги знаеше, че Корбет ще дойде — и не само — почти предусещаше, че Корбет се лута опипом, като слепец? Като шут от улично представление, чиято работа е да разсмива хората.
Глава тринадесета
Корбет все още беше умислен над загадката, спореше със себе си и почти си говореше на глас, когато двамата с Ранулф се озоваха на Бридж Стрийт, спуснаха се към реката и укрепената порта на издигащия се пред тях внушителен Лондонски мост. Не продължиха към моста, а свърнаха и се заспускаха по уличка, която водеше към реката. Оттам си наеха лодка до Уестминстър. Корбет не примираше от желание да се срещне с канцлера. Вместо това му се искаше да се върне обратно, да иде в „Епископската митра“, при нежната и успокоителна прегръдка на Алис и веднъж завинаги да приключи със задачата си.