Все още като унесен в сън, слезе от лодката, щом влязоха в пристанището и пое по отъпканата пътека към голямата зала, изпълнен със завист към писарите, които тихо работеха край масите или бързаха по някаква важна работа. Стигна до стаята на Бърнел, пое дълбоко дъх и помоли чиновника пред вратата да извести за пристигането му. Мъжът влезе, но се върна следван от надутия Хюбърт, който проследи Ранулф с почти женствен блясък в очите и хвърли кожена кесия със знака на канцеларията в ръцете му.
— Лорд-канцлерът трябваше да замине — високо обяви той. — Отиде да се присъедини към краля в Оксфорд. Нареди да ти оставя това и — Хюбърт протегна подпечатана заповед — тези нареждания.
Хюбърт наблюдаваше Корбет.
— Е — озъби се Хюбърт, — няма ли да прочетеш писмото?
Дал си сметка, че съдържанието на писмото не е известно на Хюбърт и затова вероятно той изгаря от любопитство, Корбет се усмихна.
— Не — бавно отвърна той, — лорд-канцлерът изрично ми нареди да не чета писмата му в присъствието на помощник-писарите!
Корбет се обърна и излезе от голямата зала, зад него подтичваше Ранулф. Хюбърт остана като вкопан на мястото си. Погледът му говореше, че не е на себе си. Без да спира, Корбет разви писмото и видя, че е само позволение да се настани в Тауър с право да влиза и излиза, когато намери за необходимо.
Ранулф го следваше по петите и тихичко пъшкаше под тежестта на дисагите, уморен от безцелното обикаляне насам-натам и измъчван от въпроса къде ще прекара нощта. Искаше му се да се върне на Темз Стрийт, въпреки двете стрели от арбалет. Мислите му се въртяха около стопанката на къщата и той едва не простена от съжаление. Стопанката може и да беше нацупена и заядлива, но той беше видял как го гледа. Знаеше как да я съблазни. Тя можеше и да е жена на много важен търговец, можеше да поклаща бедра и да носи чорапи с жартиери, в пухеното легло обаче той си знаеше как да я ощастливи. Но сега не беше време за подобни мисли. Обзет от съжаление, той последва в лодката загадъчния си господар. Корбет нареди да ги отведат до кея на Тауър.
Въпреки лошото си настроение, Ранулф реши да се порадва на пътуването. Разменяха си обиди с лодкаря, а Корбет седеше и мрачно се взираше във водата. Лодката мина покрай замъка Бейнард, Стийлярд, разминаха се с някаква друга лодка, дълга и тясна, която пореше устремено реката. Най-после минаха под покрития с постройки Лондонски мост с неговите деветнайсет свода. Всеки от тях беше защитен от съоръжения, наподобяващи лодки, за да не се разбиват истинските в каменните сводове. Продължиха, подминаха кея Ботолфс, Билингсгейт и Ул Куори, накрая хвърлиха котва под мрачната величествена грамада на Тауър.
Внушителното струпване на каменни стени, укрепления и кули, издигащи се в югоизточния край на столицата, вся страх не само у Ранулф, но и у Корбет, докато пресичаха рова и преминаха под поредицата кули, по голяма част от които шетаха работници. Влязоха във вътрешния двор, сред който се издигаше четириъгълната централна отбранителна кула, наричана „Бялата“. На всяка порта им искаха парола, но след като Корбет показваше заповедта на Бърнел, позволяваха на него и придружаващия го Ранулф да продължат. Във вътрешния двор навъсен йоркширец, войник от гарнизона, им нареди да почакат, докато той намери началника на гарнизона, сър Едуард Суинъртън. Остави двамата мъже да мръзнат на вледеняващия студ да се взират един друг и да оглеждат заобикалящата ги обстановка.
Във вътрешния двор около Бялата кула цареше тишина, макар за Корбет да бе ясно, че строителната работа в Тауър ще бъде подновена напролет. Тухли бяха натрупани около огромните пещи, в които ги изпичаха; пясък и чакъл бяха пръснати по земята, а грамадни дъбови греди бяха насъбрани на купове. Тауър приличаше на малък град. Покрай стените имаше дървени конюшни, гълъбарник, открити кухни, хамбари, кокошарници. Имаше малка овощна градина в другия край, както и дървени и кирпичени къщи за офицерите в Тауър — в ъгъла, близо до главния вход. Корбет се запъти към Ранулф, който зяпаше една изоставена каменохвъргачка и тогава до тях се приближи мрачен сивокос мъж, увит в дебел, кафяв военен плащ. Той се представи като сър Едуард Суинъртън, началник на гарнизона на Тауър. Корбет представи себе си и Ранулф, показа заповедта на канцлера и накратко обясни защо се налага да пребивават в Тауър. Суинъртън изгледа немигащо Корбет, сякаш се канеше да възрази, но после се почеса по главата и повика един страж да придружи Корбет и Ранулф до оскъдно обзаведена стая в Бялата кула.