Очакваше да завари мястото все още безлюдно и се изненада от насъбралите се пред църковната порта хора. Втурна се, изпълнен със страх от онова, което можеше да намери, когато стигне. Насъбралото се множество се отдръпна, за да го пропусне и той почти се стовари върху безжизненото тяло на младежа, с когото разговаря през изминалата нощ. Момчето носеше същите дрехи, косата му все още беше накъдрена и нагласена в женска прическа, единствената разлика беше дългият кървав разрез на гърлото и кръвта, която напояваше туниката на гърдите му. Саймън лежеше проснат на земята, с разперени ръце и крака, а безжизнените му очи се взираха в небето.
— Какво е станало? — заразпитва Корбет насъбралите се хора. Дребничка, мургава и сбръчкана жена с измъкнала се от качулката й чорлава посивяла коса, му отговори.
— Не знам — отвърна жената. — Ние си вървяхме през града на път за пазара. Намерихме тялото тук. Наоколо нямаше никого. Някой беше изпратил съобщение до кралския следовател и оплаквача — тя се взря по-отблизо в Корбет по обичая на старите жени. — Ти защо питаш? Познаваше ли го?
Корбет поклати глава.
— Не. Помислих, че го познавам, но съм се объркал.
Обърна се и бавно пое обратно, казвайки си, че докато е бил в кръчмата „Косът“ миналата нощ, явно са го следели. Някой сигурно го е видял да разговаря с момчето и е решил да го последва.
Умора и яд обзеха изведнъж Корбет. Той, кралският служител, зает с важно кралско поръчение, срещаше спънки при всяка крачка, два пъти го нападаха и сега някой беше отнел живота на това предизвикващо съжаление момче. Почувства се потиснат, движеше се пипнешком в тъмнината, като пътник, изгубил посоката и беше затънал до гуша в тресавището. Все някой нещо знаеше. Някой трябваше да плати за дългата кървава рана на гърлото на момчето. Но кой? Можеше ли да има доверие на Ранулф? Можеше ли да се е продал, беше ли подкупен от убийците на Дъкет? Корбет рязко прогони тази мисъл като невероятна и противоречаща на помощта, която получи от Ранулф през последните дни. Все пак, разсъждаваше той, тъкмо Ранулф го беше завел на срещата с момчето, затова беше много неправдоподобно, че първо ще ги остави да се срещнат, а после ще уреди убийството на момчето. Единственият човек, когото Корбет подозираше, че е виновен в някакво престъпление или че е съучастник в такова, беше Роджър Белът, енорийският свещеник от „Сейнт Мери-ле-Боу“, мрачният свещеник, който непрекъснато намекваше, че знае повече, отколкото казва. У Корбет се надигна ярост. Обзе го чувство на безсилие при мисълта за ехидната усмивка на Белът и подигравателните му подмятания. Корбет реши, че е търпял достатъчно. Бърнел му беше дал достатъчно власт да действа. Време беше да я използва.
Глава петнадесета
Щом се върна в Тауър, Корбет помоли за среща с началника на гарнизона, сър Едуард Суинъртън. Старият войник го прие в жилището си на първия етаж на Бялата кула. Изслуша внимателно искането на Корбет и тъжно поклати глава.
— Не мога да го сторя, мастър писарю — гласеше отговорът му, — не мога току-така да арестувам свещеник и да го задържа, дори да го разпитвам, без основателна причина или заповед от краля! Представяш ли си каква ще е реакцията на църквата? Енорийски свещеник от лондонска църква отведен от къщата му и тикнат в Тауър! Могат да ме отлъчат, да изгубя благоволението на краля и да си загубя службата. Не — заключи той, — не мога да го сторя.
— Но този мъж вероятно е предател — разпалено възрази Корбет. — Може да е отговорен за убийство и да участва в заговор срещу краля. Занимава се с черна магия. Нима някой съд, било то църковен или светски, няма да се съобрази с тези престъпления?
— Може и така да е — отвърна Суинъртън, — но ти казваш „вероятно“. Нямаш доказателства. Нямаш заповед и точно там е разликата!
Корбет положи усилия, за да се овладее. Даде си сметка, че ядът му само ще отблъсне стария войник, непривикнал още да приема заповеди от цивилен.
— А какво ще стане — бавно продума Корбет, — ако съм прав? Ако свещеникът се е провинил и пред църквата, и пред короната? Да кажем, че е съучастник в злодеяние и то се докаже. Как ние — наблегна на думите си, за да включи и себе си, и началника на гарнизона — ще се оправдаем после, че не сме взели предпазни мерки сега?
Видя как съмнението се прокрадва в очите на стария войник и със задоволство разбра, че намеренията му не са напълно обречени. Проследи го как се обърна, прекоси стаята и се загледа през тесния прозорец към вътрешния двор. Остави го да поразмисли, преди отново да подхване настъплението си.