Помещението беше празно, единствените предмети в него бяха струпаните в другия край отворени мангали и няколко столчета около тях. По стените имаше окачени вериги и окови. Няколко страховити на вид мъже в ъгъла насреща привлякоха погледа на писаря.
Когато се приближи, Корбет ги видя по-ясно — трима мъже, голи до кръста, с черни кърпи, превързани около челата им, за да не се стича потта в очите им. Телата им лъщяха от пот, а те самите непрестанно се обръщаха към мангалите и вадеха дълги железни прътове. Ръцете им бяха увити в парцали, за да не се изгорят. Корбет видя как единият от тях измъкна нажежения до червено железен прът и го насочи към нещо, което писарят бе взел за сянка на стената, докато не чу ужасяващ писък и не видя как сянката се гърчи и извива. Разбра, че беше свещеникът, провесен на вериги за китките, само по препаска. Там, където бяха притискали нажеженото желязо, тялото му беше покрито с големи зейнали рани. Корбет потисна ужаса си, знаеше, че съжалението е неуместно. Този мъж вероятно беше отговорен за смъртта на Дъкет и за убийството на младото момче, Саймън, както и за двете нападения върху него самия. Но вледеняващ страх, че мъжът може да се окаже и невинен, притисна душата му.
— Отговори ли на въпроса, който поисках да му зададете? — попита дрезгаво Корбет.
Невил поклати глава.
— Не — отвърна той, — казва, че няма нищо общо със смъртта на Дъкет.
Сърцето на Корбет сякаш замря, а устата му пресъхна от ужас.
— Каза ли нещо?
Невил се ухили.
— Достатъчно. Продължава да призовава господаря си, сатаната, за помощ, а не точно това е молитвата, която очакваме да чуем от устата на свещеник!
Корбет заобиколи мангалите, провря се между мъчителите, които го наблюдаваха изпитателно, сякаш чакаха нови заповеди, за да използват нажеженото желязо.
Писарят видя, че жертвата не можеше да понесе повече мъчения. По лицето на Белът нямаше и капка кръв, от болка погледът му беше напълно безумен. Слабото, костеливо и жалко тяло на свещеника беше стигнало до предела на издръжливостта си.
— Е, мастър свещенико? — прошепна Корбет. — Пак се срещаме, макар и в такава необичайна обстановка! — той се приближи и зашепна съвсем близо до обляното в пот лице на свещеника, така че другите да не чуват. — Ти ли уби Лорънс Дъкет?
Белът бавно обърна глава към него, присви очи в усилието си да изплува от морето от болка, в което беше потънал.
— Това е твое дело, писарю! Кучи сине! — изруга той. — Глупав си като селски идиот. Не знаеш с кого се захващаш. Ти и другите като теб скоро ще бъдете пометени — измърмори Белът и се надигна, за да облекчи непоносимата болка в гърдите и краката си.
— Мога да сложа край на мъченията — каза Корбет. — Ще ги спра, веднага щом кажеш истината. Какво представлява този „Пентаграм“? Кой нареди убийството на Дъкет? Кой уби онова момче Саймън? Кой поръча нападенията над мен?
Свещеникът отклони погледа си и Корбет усети, че продължава скрито да му се присмива. Обзет от ярост, сграбчи веригата на свещеника, дръпна я и обърна лицето му, за да го погледне в очите.
— Кажи ми — настоя той. — Кажи ми веднага!
Заля го поток от слюнка и обиди, после тялото на свещеника потръпна, стегна се, сякаш бе получил припадък, и изведнъж се отпусна с клюмнала върху гърдите глава.
Невил се приближи, дръпна Корбет настрани и опипа гърдите и врата на свещеника.
— Мъртъв е — каза началникът на стражите, — всичко свърши.
Погледна към Корбет и попита:
— Какво да правим с тялото?
Корбет сви рамене.
— Покрийте го със саван — отговори писарят — и го погребете при бедняците.
Излезе от тъмницата и остави зад себе си ужасните силуети, които стояха сред светлината от танцуващите пламъци в мангалите. Не чувстваше никакво угризение поради случилото се с Белът. Знаеше, че свещеникът беше виновен. Беше злодей и имаше пръст в смъртта на Дъкет. А и според собствените му признания се оказа въвлечен и в зловещ, коварен заговор срещу краля.
Отвъд черната и покрита с мъгла река, членовете на „Пентаграм“, покрити с качулки отново се събираха и скупчваха около предводителя си, Водача. Седяха безмълвни, но изпълнени с очакване, граничещо със страх.
— Член на нашето общество е бил унищожен, така ли? — попита някой. Говорителят, застанал отдясно на стола на Водача, потвърди с кимване.