— Закъсня! — ревна насреща му Корбет. — Защо не дойде по-рано?
Ранулф потри брадичката си.
— Навъртах се около църквата и чух шума от схватката едва когато дойдох насам.
Ранулф посочи към проснатия в необичайна поза убиец.
— Познаваш ли го? — попита Ранулф.
Корбет издърпа маската на мъжа и огледа гладкото младо лице с изцъклени очи, безизразни под черната коса. От крайчеца на устата на мъртвия се стичаше тънка струйка кръв към локвата, образувана от раната на счупения череп.
— Не — сдържано рече Корбет, — но знам, че ме очакваше. Пратили са го за мен. Знаели са, че ще дойда тук.
Писарят погледна разтревоженото лице на Ранулф.
— Кои са те? — попита Корбет. — Какво, за Бога, искат от мен?
Изправи се и изтупа прахта от дрехите си. Мъчеше се да не обръща внимание на болката в гърба и ръцете си.
— Хайде — посочи той към падналата стълба, — дръж я, докато довърша огледа.
Ранулф държеше здраво стълбата и Корбет се качи отново в спалнята на мъртвия свещеник, за да претърси резбования дървен сандък. Той се оказа претъпкан с дрехи, панталони, елеци и ризи от най-скъпи платове, тафта, коприна и кадифе, наметки от чиста вълна, дебели мъхнати платове, обсипани със скъпи камъни колани, ботуши от фина кожа и копринени ръкавици. Очевидно свещеникът беше водил двойствен живот — в бедност пред хората и в разкош насаме. Документи и ръкописи нямаше. Единствената книга се оказа Библия, подвързана с кожа и със златна заключалка. Страниците й бяха красиво изписани и украсени със сложни, разноцветни миниатюри. Корбет оцени по достойнство уменията на калиграфа, грижливо изписал думите, а после накарал ги да оживеят в алено, златно, зелено и други цветове. Разгърна страниците, не откри нищо нередно. Изненада се как така човек като Белът притежава толкова скъпоценна и почти неразтваряна Библия като тази. Внимателно прелистваше страниците, но не откри нищо. Отгърна я в края, където онзи, който я бе съшивал, трябваше да е оставил бели страници, в които бъдещият собственик да записва своите размишления и бележки.
Белът също беше водил записки, но това не бяха духовни разсъждения или морални поуки. Накрая имаше страници, изписани гъсто на нормански френски или на простонароден латински. Текстът оборваше съществуването на Христа, имаше заклинания и баяния, както и рисунки на мъж с козя глава, седнал на олтар, от който капеше кръв и под който имаше обърнат кръст. Друга рисунка изобразяваше църква, пълна с хора с празни и безизразни овчи лица. Всички бяха насочили вниманието си към фигура в свещенически одежди, но със зловеща глава и зинала паст на кръвожаден вълк.
Последната рисунка, реши Корбет, беше най-скорошна и съвсем различна по съдържание — правоъгълна кула, на чийто връх стоеше стрелец с лък в ръцете. Стрелата вече летеше във въздуха, насочена през пътя или пътеката, по която идваше на кон ездач с корона на главата. Рисунката беше груба, почти детинска, макар и да беше направена със старание и внимание към детайлите. Под нея стояха думите Hic die libertas nostra de arcibus veniet. Корбет преведе на глас: „На този ден лъковете ще ни донесат свободата“. Разгледа рисунката и надписа. Припомни си загадката на мъртвия Савел за лъка, който е безполезен, но е по-опасен от здравия, понеже включва всички оръжия.
В ума му ясно изникна гледката на прясно разкопаваните гробове в близкото гробище и едва не извика, обърна се и заслиза по стълбата. Хвърли Библията, която продължаваше да държи в ръката си, на изумения Ранулф.
— Тичай — подвикна той, — отнеси го на канцлера! Кажи му да разгледа рисунките в края на Библията, най-вече последната. Кажи му и да попречи на краля да напуска Уудсток, за да дойде в Лондон, както и да заповяда да се претърсят всички пресни гробове тук, в „Сейнт Мери-ле-Боу“!
Корбет накара Ранулф да повтаря съобщението, докато не го запомни дума по дума, чак тогава му позволи да тръгне.
Поуспокоен, Корбет огледа около къщата и си тръгна, прекоси калния двор в посока към църквата. Главната порта не беше заключена, той я отвори предпазливо и влезе. Спря се вътре, поемаше си дълбоко въздух, а цялото му същество беше нащрек за странни или заплашителни звуци. С всичките си сетива се опитваше да усети скритата заплаха. Доволен, че не долови нищо застрашително, но все още разтреперан от преживяното нападение, Корбет прекоси нефа, отиде до църковния престол и седна в него. Загледа се надолу към тъмния вход. Сети се, че някъде по това време на деня беглецът Дъкет е дошъл в църквата. Отново се запита как убийците са влезли в църквата, убили са Дъкет и после незабелязано са изчезнали.