Седеше, загледан към дъното на нефа, когато загадката се разреши сякаш от само себе си. Отговорът беше прост и толкова очевиден, че той избухна в смях, който проехтя из безлюдната църква. Разрешението на загадката беше ясно и очебийно и разкриваше блестящия, хитър ум на онзи, който го беше измислил. Припомни си гласа на своя стар наставник отец Бенедикт, който му казваше, че всяка загадка има своя отговор. „Всичко зависи от гледната точка, от която ще погледнеш на нея, скъпо мое момче“, гърмеше гласът му. Е, той беше открил правилната гледна точка, сега само трябваше да открие кои са истинските убийци. Сенките, скрити зад знака на пентаграма.
Корбет стана, прекоси църквата и излезе навън в ранното пролетно, слънчево утро. Изпълнен със задоволство, сам не разбра как се упъти към Алис. Кръчмата беше празна, затова той тихо мина през главното помещение и отвори вратата към кухнята. Застанала с гръб към него, Алис тихо разговаряше с великана Питър, надвесил над нея грамадното си тяло. Корбет я повика по име и тя се обърна. По изуменото й лице не остана и капка кръв, но после тя възкликна радостно и се втурна към него. Обви ръце около врата му, започна да го прегръща и да го целува. Дръпна тежкия му плащ и го разкопча, покани го да седне и изпрати Питър за храна и питие.
— Щастлива си, че ме виждаш, така ли? — сухо попита Корбет.
Алис отново го целуна жадно по устните.
— Разбира се! — нацупи се тя. — Къде се изгуби? Какво толкова прави?
Той заразказва надълго — колко е бил зает с работата по кралското поръчение, за изпречилите се на пътя му препятствия и колко малко е напреднал. Не й каза за нападението или че от съображения за сигурност се е преместил в Тауър. Не искаше да я тревожи, колкото по-малко хора знаеха за случващото се, толкова по-добре. Около „Епископската митра“ и Питър — навъсения великан, витаеше нещо, което не му допадаше, измъчваше го необяснимо чувство на тревога.
Корбет попита Алис какво е правила, но тя само сви рамене.
— Каквото и досега — отвърна му тя. — Занимавах се с управлението на кръчмата или поне се опитвах. Кралят скоро ще се върне в града и трябва да се подготвим за празненствата. Чува се, че са се появили пирати, които нападат корабите ни — усмихна му се тя. — Накратко, нищо особено, ако не смятаме вас, писарите, заети с важните ви тайнствени поръчения!
Седяха, шегуваха се и се дразнеха един друг. Корбет жадуваше до болка да я грабне в ръцете си и да я отнесе на горния етаж или където и да е, само да са насаме, но знаеше, че тя щеше да се възпротиви. А и присъствието на намръщения Питър охлаждаше страстта му. Вместо това Корбет я накара да му обещае, че ще го чака на следващата вечер, сбогува се нежно с нея и си тръгна. Навън вече беше топло и той преметна през ръка плаща си. В случай на нападение, — щеше да му е по-удобно и можеше да го използва като щит.
Когато пристигна в Тауър, Ранулф го чакаше, проснат на нара си.
— Да — отвърна той уморено на Корбет, — бях в Уестминстър и успях да се срещна с Бърнел, напук на оня надут дебел Хюбърт — ядно додаде той. — Опита се да ме спре. Затова застанах пред стаята на канцлера и закрещях името му и това на краля. Свърши работа. Бърнел изпрати да ме повикат. Огледа Библията и рисунките, които ти ми каза да посоча, най-вече последната.
Ранулф спря, подсмръкна, избърса нос в ръкава си и пак заговори:
— Канцлерът разгледа последната рисунка, скочи на крака и завика за писари и пратеници. Заповяда в конюшните да подготвят най-бързите коне. Гледаше ме и мислех, че ще ме прати на бесилката, но той ме освободи с това кратко съобщение до теб: „Кажи на Корбет, че искам имена“. Това е всичко — заключи Ранулф.
Корбет кимна, изрита ботушите си и се изтегна на своя нар, за да постихне болката из цялото му тяло. Имена! Канцлерът искаше имена. Корбет можеше да му каже защо и как е убит Дъкет, но от кого? Освен името на отреклия се от църквата свещеник, с други не разполагаше.
Корбет потръпна и се уви плътно с плаща си, катарамата, с която се захващаше плащът, го удари по устните и той се зае да я нагласи. Огледа по-внимателно закопчалката и измъкна закачените в нея нишки. Сложи ги на дланта си. Толкова бяха малки и незабележими! Непоносима болка прониза душата на Корбет, сякаш го съсичаха с меч, почти почувства вкуса на метала в гърлото си. В ума му заизникваха картини, които изясняваха породилите се съмнения и тревоги. Сякаш проби гноясала рана и насъбралата се гной потече навън. Агонията беше мъчителна. Болка раздра гърдите му, железен юмрук стегна сърцето му, а пулсът затуптя в главата му оглушително със силата на крайбрежен прибой. Легна на нара със свити юмруци. Опитваше се да подреди хаоса, връхлетял ума му. Ранулф се приближи, загрижен и тревожен.