Выбрать главу

Корбет замълча за малко.

— Само можем да предполагаме какво се е случило вътре, понеже и Саймън беше убит, но подозирам, че са се преместили в полумрачната ниша в олтарното помещение. Там момчето заспало, а Дъкет се върнал при сигурния църковен престол. Тогава пристигнали стражите. Белът заключил вратата отвън, а Дъкет я залостил отвътре според обичая. Преди свещеникът да си тръгне от църквата, дал на мъжа в убежището, пак по обичая, парче хляб и кана с вино. Дъкет трябвало да дочака здрав и читав утрото. Но не го дочакал. Убили са го!

— Защо да са го убили? — прекъсна го Алис. Въпросът беше кратък, а гласът й — напрегнат.

— Очевидно е. Защо му е на Дъкет да се самоубива, щом е тичал, за да се добере до убежище? Защо не си е прерязал вените? Имал е нож и местата около него, на които е можел да се обеси, са били повече от онова желязно резе. Всъщност тъкмо желязното резе ме убеди, че е бил убит.

Алис се приведе напред, стискаше опрените си на коленете ръце.

— Защо резето?

— Твърде високо е — отвърна Корбет. — Или по-скоро Дъкет е бил твърде нисък. Премерих трупа му. Няма как да е стигнал сам до резето. Пък и престолът беше твърде чист, почти излъскан, като че ли онзи, който се е покачил на него, е внимавал да не го изцапа. Или е така, или са стъпвали върху него с ботуши, обвити в парцали.

— Парцали! — Алис се обърна към него и Корбет почти потръпна. В очите й нямаше и следа от смях, гледаше го с поглед, светнал от всепоглъщаща злост.

— Да, парцали — писарят отклони погледа си от нейния и опипа под плаща дръжката на камата си. — Убийците са увили в парцали ботушите си, за да заглушат шума от стъпките си.

— Но тогава как са успели да се вмъкнат? Казваш, че църквата е била залостена и отвътре — грубо рече Алис.

— Била е, но убийците изобщо не са се вмъквали в нея. Били са пуснати по някое време след пладне, преди да пристигне началникът на стражата, вероятно докато Дъкет е имал други занимания вътре в олтарното помещение. Влезли са и са се притаили в тъмната ниша в притвора. Дъкет нищо не заподозрял, а и на началника на стражата не му минало през ума да проверява там. Щом се стъмнило, убийците нанесли удара си, тихо промъквайки се през нефа. Хванали Дъкет, упоен от подправеното вино, което му дал Белът, и като си помогнали с църковния престол, го обесили. После пак се притаили в тъмното си скривалище в притвора. Предполагам, че са запушили устата на Дъкет, за да не вика, което обяснява нишките от плат между зъбите му, вързаните му ръце и синините над лактите. Убийците са сгрешили само в едно — не разбрали за момчето в църквата, защото подозирам, че хората от сборището са дошли, след като то е успяло да се вмъкне през прозореца и то тъкмо по времето, в което Дъкет и момчето са били заети един с друг в олтарното помещение, откъдето не са се виждали. Както и да е, убийците от сборището били нащрек и когато са ме видели да говоря със Саймън, правилно са заключили, че явно на него му е известно нещо и са убили и него.

Корбет спря, погледна Алис, която все така седеше неподвижно, някак отчуждена.

— На другата сутрин — продължи той — стражите разбили вратата пред погледа на разговорливия свещеник, който се погрижил стражите да се занимаят с трупа на бедния Дъкет, докато хората от сборището се измъкнали по безлюдните улици на Чийпсайд.

Алис се обърна, сложи ръце върху тези на Корбет, лицето й беше бяло като сняг, а по челото й блестяха ситни капчици пот.

— Ами убийците? — попита тя. — Кои са убийците?

Корбет махна от челото й тънък кичур, изплъзнал се изпод панделката и прокара пръсти по лицето й.

— Преди да го убият — тихо продума — Саймън каза, че видял два силуета. На великан и на джудже. Убийците не знаели, че той е там. — Корбет погледна Алис в очите. — Великанът е Питър, Алис, знаеш го. Бил е там, завързал е клупа като истински палач, какъвто е в действителност, стегнал е възела зад лявото ухо на Дъкет. Не Дъкет го е направил. Неопитен човек не би могъл да се справи така. Знаеш, че Питър е бил там, Алис, защото си била с него!