— Ами аз? — попита Корбет.
Алис отклони погледа си.
— Всъщност не знам — гласът й притихна дотам, че едва я чуваше. — Като член на „Пентаграма“, всъщност като Водач, исках да умреш, но след като присъдата ти беше определена, аз, като човек, се тревожех и всеки път, когато се измъкваше невредим, оставах толкова, толкова облекчена. „Пентаграма“ реши, че трябва да умреш, не аз. Опитахме два пъти на Темз Стрийт, после те причакахме пред „Сейнт Катрин“, но момчето беше подранило, трябваше да умре и тялото му насъбра тълпа. Когато задържаха Белът, знаехме, че ще идеш до къщата му. Но ти всеки път оцеляваше. Решихме, че си служиш с магии и ни се искаше да станеш един от нас.
— Лъжеш! — почти извика Корбет. — Някой ти е давал сведения къде и какво правя! Кой е?
Алис махна с ръка и Корбет се приближи, тя прошепна няколко думи в ухото му. Корбет се взря в очите й, усмихна се студено и се отдръпна. Можеше да му ги каже и открито, но като се приближи до нея, усети меките й устни близо до лицето си, вдъхна аромата на косата и тялото й и разбра, че все още може да погуби душата си в тази нежна и смъртоносна клопка.
Корбет поклати глава и разрови тревата с върха на ботуша си.
— Останалото така ли е, както го описах? — попита той.
— Да — Алис се усмихна сдържано, като момиченце, заловено да върши нещо нередно, което си признава, че е сгрешило.
— Ами другите? — разпитваше Корбет.
Тя му хвърли навъсен поглед, усмивката беше изчезнала.
— Ще се наложи твоят крал сам да ги залови, мастър писарю — грубо му каза тя.
— Няма да е трудно. Не са далече — промълви Корбет — посетителите на „Епископската митра“, ще ги излови.
— Ами аз? Не се страхувам да умра — прошепна Алис.
Корбет погледна в тъмните й очи и видя стаения там ужас. Лъжеше и той знаеше, че го моли за милост. Приклекна и обхвана лицето й с ръце.
— Не мога да сторя много за теб, Алис — нежно рече той. — Не мога да изискам опрощение. Не мога да те прикрия, понеже някои от хората ти ще те издадат, с надеждата да се смилят над тях. Не можеш да се криеш до края на живота си, опиташ ли се, със сигурност ще те преследват, докато не те заловят.
Спря и нежно я целуна по клепачите, усети вкуса на сълзите й. Тя беше убийца, вещица и предателка, но любовта му надмогваше всичко.
— Слушай ме, Алис — бързо продължи той, — утре ще напиша писмото си до Бърнел. Ще го изпратя на другия ден. Тогава и той ще започне да действа. „Епископската митра“ ще бъде обградена. Трябва да бягаш днес. И не известявай останалите. Те са загубени — излъга той, — вече ги следят. Разбра ли?
Тя кимна и той я целуна по челото, вдъхна едва доловимото ухание на косата й.
Корбет се изправи и бързо се отдалечи. Стори му се, че я чу да вика името му, но не се обърна. Реши, че е писък на чайка, ловуваща по речния бряг.
Глава осемнадесета
Верен на думата си, следващите два дни Корбет прекара над писмото си до Бърнел, изпълнен с надежда, че Алис ще успее да се спаси и без да го е грижа за останалите. Ранулф все още отсъстваше, затова Корбет помоли Суинъртън да изпрати някои от своите подчинени в града, за да поразучат какво се случва около „Епископската митра“. Пратеникът се върна късно вечерта, доста пиян, но след като писарят го потопи в буре с ледена вода от рова, изтрезня достатъчно, за да му съобщи, че там всичко тече по обичайному.
Рано на другата сутрин Корбет беше готов с писмото, което съдържаше всичко казано на Алис и някои допълнителни факта и наблюдения. Препрочете го, изпълнен с удовлетворение, запечата го, написа „лично до канцлера“ и с въоръжен ескорт от Тауър го изпрати до града. Вече приключил с поръчението, поскита извън Тауър до мястото, на което преди няколко дни се срещна с Алис. Тревата още беше полегнала там, където бяха стъпвали и седели, а тишината и усамотението на мястото рязко противоречаха на страстта и гнева, които го изгаряха при първото идване. Тъкмо щеше да си тръгва, когато съгледа китка пролетни цветя, оставена върху стената и привързана с малка черна копринена ръкавица. Алис я беше оставила, убедена, че той ще се върне. Корбет я взе, пъхна цветята под плаща си и се свлече до стената. Проклинаше участта си и му се щеше сърцето му да е изпълнено с всяко друго чувство, но не и с пустота.