Глава деветнадесета
Късно вечерта Корбет се върна в Тауър и се натъкна на изнервения до краен предел сър Едуард Суинъртън. Суматохата беше неописуема, сякаш предстоеше нападение. Сър Едуард раздаваше заповеди да се приготвят коне и обновят стаи, Невил беше неотлъчно до него. Ранулф седеше до една стена и с угрижено изражение и отворена уста зяпаше уродливата фигура на водоливника. Корбет го повика, Ранулф се ухили весело и спокойно се отправи към господаря си.
— Е, Ранулф — рече му Корбет, по-доволен, отколкото очакваше, че вижда отново помощника си, — наслаждаваш ли се на града?
— Да — отвърна Ранулф. — Ходих до Темз Стрийт да нагледам жилището ни.
— И всичко наред ли е? — прекъсна го Корбет.
— Безопасно като в Тауър — отговори Ранулф.
Не би посмял да разкаже на господаря си как съблазни мистрес Грант — привлекателна жена, унесе се в мисли Ранулф, с пищни, гладки бедра и малки, кръгли гърди. Беше лесно, мислеше Ранулф, пописка, подърпа се, но после му се отдаде с готовност.
Корбет го наблюдаваше подозрително. Имаше нещо съмнително, но реши, че то може да почака, понеже с крайчеца на окото си зърна Суинъртън как с пухтене и мърморене се приближава към него.
— Твое дело ще да е, мастър Корбет — пролая той.
— Не разбирам какво искаш да кажеш? — рече Корбет.
— Твое дело ще да е — повтори Суинъртън. — Градът е пълен с войници и то не нескопосани момчета от околностите, ами обучени бойци, наемници на краля, който обикновено държат възможно по-далече от града.
Старият войник спря да си поеме въздух, преди да продължи:
— Изпратили са ги тук. Научих, че кралят е повикал кмета и градските съветници в Уудсток, че е издал заповед шерифите да свикат под бойните знамена бойците от графствата. Пристанищата ще бъдат затворени и…
— И мислиш, че всичко е заради мен? — рязко го пресече Корбет. Суинъртън се приближи и Корбет усети лошия му дъх.
— Мастър писарю, знам, че е заради теб. Ти си опасен мъж. Оказа се прав за свещеника и един Бог знае какво още си открил! Ще бъда доволен, когато си тръгнеш! — Суинъртън бръкна под плаща си и измъкна запечатано писмо. — Пристигна за теб.
Пъхна свитъка в ръката на Корбет и си тръгна.
Корбет разгледа личния печат на лорд-канцлера и внимателно отвори писмото. Беше пълно с престорени любезности. Бърнел благодареше на Корбет, „своя скъп и доверен служител за свършеното от него при разкриването на злонамерен заговор, който е пръскал зараза в най-прекрасния град в кралството на негово величество“. После направо нареждаше на Корбет да тръгне незабавно към кралския дворец в Уудсток до Оксфорд, за да може сам кралят да му благодари.
Писарят въздъхна, нави писмото и го пъхна в кесията си. Да беше по друго време, Корбет щеше да е възхитен от поканата да се срещне лично с краля, която означаваше повишение и покровителство при трудното издигане нагоре в службата. Въпреки това, разсъди Корбет, хубаво беше да се махне от Лондон и Тауър, докато траеше преследването на заговорниците. Замисли се за Алис и тревожно се запита дали е успяла да се измъкне. Обърна се и тръгна към жилището си. Тревоги и притеснения разяждаха душата му и заплашваха да го потопят в черно отчаяние. Трябваше да се махне, да бъде зает с работа, да мисли за всичко друго, но не и да потъва в дивия водовъртеж от съжаление и отчаяние.
За няколко часа Корбет съумя да изпрати Ранулф да намери два коня и товарно конче, на което вързаха здраво целия си багаж. Ранулф беше щастлив да се махне от Лондон, който му изглеждаше пълен с опасности. Сам беше стигнал до заключението, че е по-безопасно да си престъпник и крадец, отколкото служител на закона. Пък и, както гордо обявяваше на всеки готов да го изслуша, за първи път щеше да излезе извън града. На свой ред Суинъртън беше истински щастлив да види гърба на Корбет, така безцеремонно нарушил реда на неговия живот и на живота в Тауър, затова с готовност даде на загадъчния писар документите, необходими му, за да излезе от града и да стигне до Оксфорд.
Щом мръкна напълно, Корбет и Ранулф се сбогуваха с войниците, поведоха конете си през задната врата и се запътиха на север. Корбет знаеше, че ще се наложи да отседнат в странноприемница, но гореше от нетърпение да се измъкне възможно най-бързо от града. В началото Ранулф беше възторжен и бъбрив, но намусените отговори, предупредителните погледи и задоволството от пътуването го накараха да притихне. Поотдръпна се в себе си и се заоглежда притеснено. Опитваше се и да овладее вироглавото товарно конче, което явно хранеше огромна неприязън към него. След като напуснаха Тауър, който се издигаше извън градските стени, повече никой от военните не ги провери, макар пътищата към и от Лондон да бяха добре охранявани. Накрая срещнаха отряд войници, начело със своя командир, които пазеха пътя.