Корбет продължи и свърна по Чийпсайд — широка улица, която пресичаше от изток на запад града и най-важната търговска част от него. На тази улица къщите бяха по-големи и по-внушителни. Бяха на два или три етажа, а на издадените им прозорци имаше стъкла, стените им — чисто варосани, боята по гредите и стълбовете им блестеше, на повечето от тях се виждаха отличителните знаци на гилдията на златарите. Пред една от къщите Корбет спря и потропа на тежката дървена порта. Разнесе се дрънчене на вериги, на катинари, дебелите, яки кожени панти се раздвижиха и портата едва-едва се открехна. Навъсен вратар със запалена, пращяща факла, нагло разпита Корбет по какви дела идва. Писарят поиска да говори с търговеца Джон де Гизар. Грубото държание на слугата го разгневи, но се овладя. Вратарят тъкмо щеше да хлопне портата под носа на Корбет, когато нисък, топчест мъж дойде и се повдигна на пръсти, за да го поразгледа.
— Какво правиш — възкликна мъжът и почти блъсна встрани слугата си. — Та това е Хю Корбет. Идваш да оставиш още пари ли, мастър писарю?
Хю се усмихна на пълното, широко лице на златаря. Открай време харесваше Де Гизар, който не си правеше труда да прикрива сребролюбието си.
— Не, мастър златарю — гласеше отговорът. — Дойдох да нагледам как се грижиш за парите ми и да изтегля част от тях.
Разочарованието на златаря за малко не разсмя Корбет. Де Гизар го считаше за добър клиент, който винаги внася пари и рядко тегли от запаса си. Много тайнствен мъж, реши златарят, вперил поглед в изпитото му, мургаво лице. Писарят беше доста състоятелен човек, но живееше скромно в някакъв таван на Темз Стрийт. Безкрайно проницателен, златарят беше забелязал, че около писаря витае някаква тайна, но бе твърде учтив и благоразумен, за да го разпитва. Въздъхна, махна с ръка на служителя в мрачната вътрешна стая и нареди на вече смирения пазач да запали свещи и да донесе на посетителя вино. Де Гизар, подхванал под ръка Корбет, го поведе навътре в къщата и го покани да седне на малък стол. С малка свещица в ръка вратарят запали лоените и восъчните свещи, поставени в железни свещници, находчиво наредени из богато и уютно обзаведената стая. Подът беше от полирано дърво. Големи гоблени с библейски сцени в пищни цветове и с позлатени краища покриваха стените. В отсрещния край на стаята имаше голяма дъбова маса, стол и над тях — лавици, пълни със свитъци или отделни пергаменти, всичките надлежно описани и в изряден ред. От двете страни на масата имаше здраво заключени ракли. Най-накрая донесоха виното — две чаши греяно и подправено с билки вино, с отличен вкус, както Корбет успя да прецени. С Гизар вдигнаха наздравица един за друг и когато вратарят се оттегли, златарят седна на раклата срещу Корбет.
— Колко? — попита той.
Корбет се усмихна.
— Десет лири, но нямай грижа, мастър Де Гизар, ще върна по-голямата част от сумата. Изпълнявам кралско поръчение.
Златарят кимна със задоволство. Както беше обгърнал в шепи чашата си, приличаше на голямо дете.
— И какво е поръчението? — попита той обнадежден.
Корбет си знаеше отначало, че Де Гизар ще му зададе тъкмо този въпрос и грижливо беше подготвил отговора си.
— Ами — заговори бавно — добре, ще ти кажа. Става дума за смъртта на Дъкет. Онзи, от вашата гилдия, който се е обесил в „Сейнт Мери-ле-Боу“. Поръчаха ми да разследвам смъртта му…
Гласът му заглъхна, забелязал изражението на Де Гизар. Страх ли беше? Ужас? Може би дори вина? Корбет не можеше да прецени, но преобразяването на нисичкия търговец беше потресаващо. Видимо беше разтревожен, а по лицето му нямаше останала и капка кръв.
Де Гизар скочи, отиде до една от раклите, след миг беше вече отброил сумата, върна се обратно и ядно — като да искаше възможно най-бързо да се отърве — почти хвърли парите в ръцете на Корбет.
— Парите ти, мастър писарю — отвори вратата и махна леко към задната част на къщата си, — късно е вече и…
Корбет се изправи, пусна монетите в кесията си и се отправи към отворената врата.
— Лека нощ, мастър златарю — измърмори той, — може би пак ще те посетя.
Навън, сред студа и мрака на улицата, Корбет чу как зад гърба му портата хлопва, ясно осъзнавайки, че дадената му заповед вече е предизвикала движение в мътните води. Вдигна поглед нагоре и през тясното пространство между надвесените над улицата къщи видя, че небето е чисто, а далечните звезди невероятно ярки. Корбет разбра, че нощта ще е мразовита и забърза по почти безлюдната Чийпсайд. В една пряка видя да се раздвижват сенки. Измъкна камата си изпод плаща и сенките се стопиха в мрака. Корбет спря пред някаква кръчма, мисълта за хубав ейл, топлина и светлина го примамваха да влезе. Беше премръзнал и гладен, изведнъж си даде сметка, че цял ден почти нищо не е хапвал, после погледна надолу по Чийпсайд към обгърнатата от мрака църква „Сейнт Мери-ле-Боу“ и със съжаление си рече, че кръчмата ще почака.