Когато се събудих на сутринта, влакът пътуваше през високата част на страната. От двете страни се простираха степи, по които пасяха стада от дивеч. Мечтата на един ловец бе станала действителност. Едва не полудях от вълнение, като гледах как непознатите животни спокойно вдигаха глава при приближаването на влака и го наблюдаваха, докато минаваше край тях. Можах да разпозная само дълговратите жирафи, въпреки че покрай железопътната линия пасяха повече от дузина различни видове газели и антилопи. След няколко години аз познавах всички видове африкански диви животни не по-лошо от различните видове патици и гъски от Лохар Мое.
Пристигнах в Найроби по обяд. В онези дни Найроби беше град от колиби, но тук-там вече се издигаха някои здания. Стоях на перона. Около мен другите пътници подвикваха на туземците носачи на суахили, универсалния език в Източна Африка. Почувствувах се съвсем сам. Братовчед ми трябваше да ме посрещне тук и аз истински закопнях да го видя по-скоро.
Изведнъж на перона се появи огромен човек. Косата му стърчеше на всички страни, а от лицето му се развяваше нечиста брада. Два големи пистолета висяха препасани на хълбока му по маниера на американските каубои, а в колана му стърчеше затъкната кама. Гледах с ужас това чудовище и се надявах, че в тази страна няма много като него.
Човекът се приближи към мен и изрева:
— Ти ли си Джон Хантър?
— Аз съм — казах със съжаление.
— Аз съм братовчед ти. — Последва проклятие. Както скоро научих, той рядко говореше без ругатни. — Качвай багажа!
Ранчото му беше на около тридесет и два километра. През целия път братовчед ми говореше и псуваше и от време на време надигаше бутилка ром от седалката зад него. Приказките му ме накараха да се облея в пот. Бил капитан на малък търговски кораб, който обикалял африканския бряг. Ако се съдеше по думите му, корабът едва ли се е различавал от пиратски. Разказа ми страшни истории, как наказвал провинилите се с влачене под кила и бой с камшик. Скоро се убедих, че той беше брутален не само на думи. Когато стигнахме плантацията му, срещнахме няколко туземки. Те вървяха през нивите, бъбреха и се смееха, както правят всички жени.
— Казал съм на тези мръсни туземци да не се мяркат из земята ми — изкрещя братовчедът.
И без повече церемонии той измъкна един от големите пистолети и започна да стреля. Жените се разбягаха с писъци. Едната се спъна и падна. Моят братовчед се смееше с цяло гърло при вида на куршумите, които дигаха облачета прах около нея. Не разбрах дали някоя от жените беше ранена, но всички успяха да избягат. През цялото време братовчед ми наблюдаваше ужаса им и ревеше от удоволствие.
Къщата на братовчед ми представляваше колиба от плет и кал. Поради моето пристигане единствената стая беше разделена на две отделения с парче басма, окачено от стена до стена върху едно въже. Басмата беше евтина тънка материя, наричана „американ“, защото се произвеждаше в САЩ и я докарваха в Африка за търговия с туземците. Братовчед ми ме представи на жена си — кротка, слаба женица, която някога сигурно е била много хубава. Тя едва посмя да ме поздрави и подскачаше нервно всеки път, когато братовчед ми я заговореше. И нищо чудно, защото почти всяка негова дума се придружаваше от удар.
Дадоха ми едно от двете отделения. Легнах в походното легло, нещастен, както никога през живота си.
Следната сутрин излязох с братовчед си да разгледам плантацията. Земята беше занемарена и в плачевно състояние. Разбирах от земеделие достатъчно, за да видя, че всичко се вършеше неправилно. Братовчед ми не беше роден за чифликчия и недоумявах защо се беше захванал с тази работа. Може би от страх да се показва по крайбрежието. Опитах да му обясня как се тори земята и как се копаят напоителни канали, но той не обръщаше внимание на думите на хлапаци като мен.
Непрекъснатата бруталност на този човек действуваше болезнено. Той изпитваше удоволствие да рита и удря своите туземци, а когато вечер прибираха кравите, той биеше бедните създания с камшик от необработена кожа, докато те почваха да реват от болка.
Останах в плантацията три месеца. През това време не научих нищо за Африка освен езика суахили. В Източна Африка живеят десетки туземни племена и суахили е техният универсален език. Където и да отиде човек, непременно ще намери няколко туземци, които разбират суахили. Не можах да науча братовчед си да ръководи плантацията и мястото западаше с всеки изминат ден. Всяка нощ го слушах да псува малката си нещастна жена и обикновено след псувните следваха удари. Бях много млад и не можех да сторя нещо. Търпях, защото си спомнях думите на баща си за връщането с подвита опашка. С болка си представях как допълзявам до Ширингтън, как моля семейството си да ме прибере и как смирено прося извинение от свещеника и учителя. Как биха злорадствували дъртите гадове!. Това щеше да е краят на всичките ми хубави мечти и амбиции… И все пак не изтърпях. Събрах оскъдните си вещи и един чифликчия, приятел, ме върна в Найроби.