В такива моменти джунглите са безмълвни. Друг път около теб се чуват много птички, маймуни се люшкат по клоните, малки бозайници пробягват през храстите. Но когато приближаваш преследваното животно, шумът постепенно заглъхва. Като че цялата гора затихва и чака нападението. Няма никакъв друг шум освен собственото ти дишане и шумът, който краката ти издават, като вървиш по лепкавата кал. Усещаш миризмата на собствената си пот. Вън от това нищо друго не съществува за ловеца.
Стигнахме пояс от гъсти храсти и за да се промъкнем, трябваше да пълзим по корем. В такова положение човек не може да види нито на метър пред себе си, нито може да вдигне пушката си, ако бъде нападнат. Виждах само голите пети на Мулумбе, който пълзеше пред мен. Огъвах тялото си след него и се надявах, че скоро ще излезем на открито място, където ще можем да се изправим. Като продължавахме да вървим напред, започна да ме присвива коремът. Представях си слона, застанал някъде в този гъсталак, как ни слуша и чака търпеливо. Той очаква момента, в който да се спусне през дърветата, и то с такава лекота, както хората тичат през висока трева. Най-после започнах да искам по-скоро да ни нападне и да се свърши цялата тягостна история. Всичко друго беше по-добро от това непрекъснато напрежение.
Изведнъж Мулумбе се изправи на колене. После го видях да се повдига в клекнало положение. Спря се. Промъкнах се до него. Той не каза нито дума. Гледаше втренчено напред. Пред нас стоеше слонът и гледаше към нас. Той още не беше разбрал, че го бяхме видели. Чакаше ни да дойдем по-близо до него.
Слонът стоеше в много гъсти шубраци. Аз не можах да забележа удобно място за прицел. Не знаех какво да правя. Ако помръднех, за да предизвикам нападение, той можеше да побегне навътре и да се скрие в още по-гъст храсталак. Застанахме срещу него и зачакахме той да помръдне пръв.
Една конска муха разреши въпроса. Тя кацна на бузата ми и ме ухапа така жестоко, че аз не можах да изтърпя болката. Тръснах глава, за да прогоня мухата. В този миг слонът се спусна към нас. Художниците обичат да рисуват нападащите слонове с широко разперени уши и хобот, протегнат напред. Това не отговаря на действителността. Когато напада, слонът прилепва ушите си назад, за да може да бяга по-лесно през храсталаците, а хоботът му е свит към гърдите. В това положение той може да удари човека и надясно, и наляво, и да го събори. Като затича към нас, слонът започна да издава страхотни викове, от които кръвта замръзва в жилите. Ако беше връхлетял върху нас неочаквано, тези ужасни викове без съмнение щяха да ни парализират за няколко минути, а в това време той щеше да свърши с нас.
Нямах време да се прицелвам. Вдигнах пушката и гръмнах слепешката между малките му кръвясали очи. Ударът от куршума го отхвърли назад. Преди да се съвземе, аз се промъкнах отстрани и стрелях в ухото му. Черепът му се разлюля от големия куршум, изстрелян толкова отблизо. След това тялото му се отпусна и не помръдна вече.
Макар че съм убил повече от хиляда слона през времето, когато бях инспектор по опазване на дивеча и трябваше да убивам слонове-разбойници, а и преди това в дните, когато бях търсач на слонова кост, най-страшният момент в живота ми не беше причинен от слон, а от бодлите на отровна коприва. Без малко щях да намеря смъртта си. Това се случи неотдавна и още потръпвам, като си помисля за него.
Бях тръгнал по дирите на слонове-разбойници в областта Меру. Те се бяха пръснали нашироко. Голяма част от местността беше покрита с огромни петна бодлива коприва. Бях срещал и друг път тази коприва и мислех, че тя е само една от неизбежните неприятности на джунглите. Но такива дебели листа по-рано не бях виждал. Дни наред бях принуден да се провирам край тези ужасни бурени и да търпя бодлите им. Просто изпадахме във възторг, когато достигахме място, където копривата беше утъпкана от бягащите пред нас слонове.