Една вечер се прибрах в лагера след доста дълъг и уморителен ден из джунглите. Седнах на стол и реших да изпуша една лула тютюн. Но не ми се пушеше. Това винаги беше признак, че съм болен. Не можех да хапна нито залък. Започнаха да ме лазят тръпки. Почувствувах се така отпаднал, че не можах да се добера до походното си легло. До сутринта отровата на копривата започна да проявява действието си. Изпаднах в делириум и вдигнах висока температура.
Знаех, че трябва да се добера до някой лекар колкото се може по-скоро. Момчетата натовариха камиона с вещите от лагера и слоновата кост. Казах им да се качат и те в камиона, но те отказаха. Предпочитаха да вървят пеша. Признаха, че в моето състояние аз ще ударя камиона някъде и ще убия всички. Потеглих сам.
Пътят криволичеше надолу по стръмните брегове, през разкаляни реки и опасни пясъчни потоци. Понякога имаше странични коловози през гората и в обърканото състояние, в което бях, трудно си спомнях, кой е правият път. Как успях да закарам благополучно камиона, и досега не мога да си обясня. Мога само да кажа, че провидението беше милостиво към мен. Най-после пристигнах в град Меру, където има един-единствен хотел, познат под името „Свинята и свирката“. Фред Дейви, съдържателят на хотела, хвърли само един бегъл поглед към мен, докато се измъквах от кабината на камиона. Веднага извика на помощниците си да ми приготвят легло. Улови ме под ръка и бавно тръгнахме към вратата на хотела. Ах, какво облекчение почувствувах, като легнах в леглото! Фред веднага изпрати телеграма на Хилда да дойде незабавно. „Съпругът опасно болен. Ела с голяма кола и нареди за легло в Найроби“.
Бяхме на повече от двеста километра от Найроби и по това време пътищата бяха много лоши. Нито Фред, нито аз очаквахме Хилда да дойде по-рано от вечерта на следния ден. Но моята скъпа Хилда пристигна малко след полунощ на същия ден. Беше наредила да ми запазят стая в частната болница „Майя Кярбъри“ в Найроби, беше приготвила легло с големи възглавници в задната част на колата си и даже беше съобразила да вземе едно момче, за да откара моя камион със слоновата кост в Найроби.
Всичко това ми разказаха след оздравяването ми, защото когато Хилда пристигна, аз бях почти в безсъзнание. Чувах гласа й, но не можех да я видя. Фред Дейви беше изпратил за лекар. Лекарят казал, че силите ме напускат бързо. Ако искат да ме спасят, трябвало незабавно да ме откарат в Найроби. Потеглихме на разсъмване.
В частната болница „Мая Кярбъри“ бях под прекия надзор на доктор Джералд Андерсън. Първият му преглед не бил много оптимистичен. Ако бях пристигнал само няколко часа по-късно, нищо нямало да може да ме спаси. Казал, че след шест часа щял да бъде в състояние да се произнесе дали ще оживея или не. Хилда останала до леглото ми. Обвили ме в лед и ми слагали инжекции с препарат М-Б-690, за да понижат температурата ми. През по-голямата част от времето бях в полусъзнание. Чувах странни слаби гласове, които идваха някъде отдалеч. Не усещах никаква болка, не се чувствувах нещастен, не съжалявах за нищо. Плувах през пространството върху меки възглавници. Бях сигурен, че ще умра, но не изпитвах никакъв страх.
Два дни след това лекарят съобщил, че вече няма опасност за живота ми. Прекарах няколко седмици в болницата, докато се възстанови здравето ми. Хилда беше при мен почти непрекъснато. Най-после ме преместиха в нашия дом близо до Найроби. Но трябваше да изминат много месеци, преди да се съвзема напълно от последствията на този ужасен лов на слонове в Меру.
Фотографиране на едър дивеч
В днешно време фотографирането на едрия дивеч е изместило до голяма степен лова на дивеча.
Когато бях малък, хората фотографираха само убити животни. Затова фотографирането на животни не беше проблем. След като ловецът е убил животното, той застава до трофея си, а ловецът-професионалист щрака апарата. Днес обаче хората непременно искат да направят снимки на живи животни. А животните рядко оказват съдействие в тези случаи. Така че задачата на един професионален ловец, който придружава фотограф, е доста тежка.
Първоначално фотографирането беше свързано със стрелянето. Но това не доведе до добри резултати. Човек трябваше да употребява или фотоапарат, или пушка. В никакъв случай не и двете. Изискванията на двата вида спорт са съвършено различни. Ловецът-любител иска своя трофей. Той никак не се интересува от състоянието на времето или от позата на животното. За фотографа обаче е необходимо слънцето да бъде в определено положение, а животното — на открито място, за да стане ясна снимката. Фотографирането се смяташе за нещо случайно покрай интересните трофеи при лова. Аз съм отрасъл с тези традиции и никак не ми минаваше през ума, че ще дойде ден, когато половината от ловните групи, които напускат Найроби, ще носят фотоапарати вместо пушки.