Скромните ми средства бяха вложени в Индийска банка. Отидох да изтегля пари за връщане. Човекът зад гишето, като чу шотландския ми гърлен акцент, ме погледна с любопитство.
— От коя част на Шотландия си, момко? — неговият глас също звучеше гърлено.
— Ширингтън, 11 километра от Дъмфрис.
— Тогава ти сигурно познаваш брат ми, майор Круикшанкс от Айрширския имперски полк…
По една случайност бях служил кавалерист в Айрширския полк и майор Круикшанкс ми беше офицер. Бяхме добри приятели.
Като чу това, човекът ме накара да седна и да му разкажа приключенията си. За униние и връщане в къщи не разреши да се споменава.
— Шотландецът никога не се предава — ми каза той.
— Да не говорим повече за това. Имам един приятел в железниците. Той ще те назначи кондуктор, докато си намериш нещо по-подходящо.
След една седмица постъпих на работа по същата линия Момбаса — Найроби, по която бях пътувал преди три месеца. Дадоха ми хубава униформа цвят каки и портупей през гърдите. Аз обаче не обичах такива глупости и обличах униформата само когато във влака пътуваше някое официално лице. Открих, че като кондуктор на влака имах чудесна възможност за лов. Често край линията виждахме лъв с жертвата си, а призори или надвечер се случваше да минем и край леопард. В сандъка за храна държах стария си маузер. Когато минавахме край някой хубав екземпляр, аз се навеждах през прозореца и стрелях. После дърпах спирачката и скачах долу. Заедно с моя помощник-туземец одирахме кожата. В онези дни хората не бързаха много. Машинистът, добър другар, ми помагаше. Той наблюдаваше трасето пред себе си и ако наоколо имаше дивеч, даваше сигнал със свирката: три пъти — леопард, два пъти — лъв, а когато спираше само за да вземе някой пътник, — веднъж.
Един път машинистът нададе цяла канонада. Погледнах през прозореца и видях първото си стадо слонове. Те пасяха в храсталака край линията. Никога преди това не бях виждал слон, но грабнах пушката и скочих от влака. Машинистът се хвърли, за да ме спре.
— Аз мислех само да ги погледнеш, не да стреляш — ми каза той. — Представи си, че ни нападнат.
— Не бой се, ще ги избием като зайци! — обещах му аз. Заедно се промъкнахме към стадото. Все пак съм имал толкова разум, че да се придвижим към тях срещу вятъра. Животните нямаха представа за нашите намерения. Когато се изравнихме с тях, стадото промени пасището и се разположи между нас и влака. Слоновете не се движеха в група. Те се бяха пръснали из високите храсти и изведнъж се намерихме заобиколени от всички страни. Животните още не ни бяха подушили. Иначе миризмата ни щеше да ги хвърли в паника. Машинистът беше нервен човек. Помоли ме да не стрелям.
— Ще се намерим в средата на паниката. Да се махаме оттук! — молеше той.
Аз обаче не исках да се върна, без да съм гръмнал поне веднъж. Нищо не разбирах от лов на слонове и не знаех, че има само няколко места, където един 275-калибрен куршум може да проникне и да убие слон. Вдигнах маузера и се прицелих в плешката на един мъжкар с прекрасни бивници. Натиснах спусъка.
В следващия миг настана истински ад. Слоновете тичаха във всички посоки, ревяха и пищяха. Земята се тресеше под краката им, а някои минаха така близо, че бих могъл да ги докосна. Когато прахът се слегна, намерих машиниста коленичил на земята. Той се молеше. Моят слон не беше паднал и поисках човекът да ми помогне да го проследя.
— Ако Бог със своята безкрайна милост ми позволи да стигна до локомотива си, никога няма да сляза от влака! — беше всичко, което той каза.
Но моят изстрел излезе по-добър, отколкото бях предполагал. На следния ден на връщане от Момбаса видях убития слон недалеч от линията. Спрях влака и прибрах бивниците. Продадох слоновата кост за 10 рупии1 килограма (двата бивника струваха близо 37 лири), което беше повече, отколкото вземах за два месеца като кондуктор.
Така разбрах, че човек може да печели като ловец, и то да печели добре. Никога преди не бях мислил за това. В Шотландия ловът беше забавление, и то предимно за богатите, които могат да си позволят да вдигат фазани и да наемат блата с яребици. Да изкарвам хляба си с пушката ми се виждаше твърде хубаво, за да е истина. И все пак много мъже в Найроби преживяваха по този начин.