Изобщо мога да кажа, че не познавам друго животно, което толкова да не обичам да преследвам из горите, колкото бързия, свиреп и хитър леопард.
В много части на Африка чрез употребата на капани, отрова и кучета почти са унищожили леопардите. Когато бях млад, имаше една приказка, че леопардът е кротък само когато простреш кожата му да съхне. Но сега хората откриват, че леопардът е играл голяма роля в поддържане равновесието на животните. Леопардите са унищожавали хиляди бабуини за една година, а сега, като няма леопарди, бабуините са се размножили страшно много и са станали голям проблем в страната. Единственият начин да се унищожават бабуините е да се увеличи броят на естествения им противник — леопарда. Сега леопардите са под закрила и им е предоставена възможност да се размножават. Това е странният начин, по който хората процедират. Най-напред унищожават един вид животни, а после правят всичко възможно, за да възстановят изчезналия вид.
Завръщане у дома
Независимо колко години шотландецът прекарва вън от родината си, Шотландия за него винаги остава негов дом. Макар че бяха изминали повече от четиридесет години, откакто бях напуснал Шотландия, никога не се съмнявах, че рано или късно ще се завърна там. Често пъти, като седях пред лагерния огън в гората Маренг и слушах далечния брътвеж на маймуните и от време на време изръмжаването на някой лъв, тръгнал на лов, аз си спомнях граченето на дивите патици, които летяха над Лохар Мое, и сладкия дъх на пирена25 пролетно време. Там беше моят дом. Африка беше само едно временно приключение.
След като преживях съдбоносното отравяне от бодлива коприва, започнах да мисля, че може би вече съм започнал да остарявам и макар че бях в шестдесет и третата си година, очите ми все още бяха добри и можех да вървя наред с другите ловци в джунглите. Когато се съобщаваше за някое опасно диво животно, което нанася щети на местното население, отделът пак се обръщаше към мен да отида и се справя с него. Старият Мулумбе и аз изваждахме отново пушките и тръгвахме по следите на вредителите. Рядко се случваше да минат два-три дни и ние да не изпратим съобщение, че вредителите са унищожени. Така че тежка беше мисълта, че един ден ще трябва да се оттегля от лова.
Най-сетне споменах за това на Хилда. Макар че очевидно такава мисъл не й беше хрумвала, по една странна случайност тя беше подновила кореспонденцията си с някакви наши роднини в Шотландия. Тя предложи да направим едно кратко пътуване до Ширингтън само да видим родината. Колкото повече мислех за това пътуване, толкова повече започвах да желая да го осъществя. Започнах вече да виждам сините води на Солуей Фърт и дългия път Банкен — Аннан, по който Мария Стюарт беше преминала преди няколко века. Този път водеше през обширните тресавища, които се простират, докъдето погледът ти стига.
Опаковахме вещите си и се сбогувахме с приятелите. Децата ни вече бяха порасли и или се бяха оженили, или заловили усилено за работа в различни професии, така че ние нямахме никакви особени връзки с Кения.
Пристигнахме в Шотландия късно през пролетта, най-приятното време на годината. Веднага отидохме до стария чифлик в Ширингтън.
Когато колата се движеше нагоре по пътя, който си спомнях така добре, бях поразен от вида на мястото. То беше страшно западнало. Конюшнята и оборите бяха занемарени. Вместо лъскавите коне, които помнех от детството си, редица трактори „Фергюсън“ стояха на двора. Нямаше приятната миризма на сено от детелина. Навсякъде миришеше на бензин. Стори ми се, че повече прилича на фабрика, отколкото на дом.
Родителите ми отдавна бяха починали и чифликът се обработваше от други хора. Хилда и аз поговорихме с тях. Това, което те ни казаха, ни обезсърчи. Много трудно било да намерят работници и надниците били много високи. В Кения човек може да наеме първокласен работник за селскостопанска работа за две лири месечно. Тук хората искаха толкова за един ден. Освен това не им се работеше тази работа. „Всички търсят работа във фабриките“ — каза стопанинът тъжно. Отдавна бяха изчезнали червенобузестите девойки и сръчните работници от старото време.
Голяма част от стопанството беше обрасло с трева. Невъзможно беше да се обработва без помощник. Колко хубаво си спомнях стопанството от детинството си. Майка ми начело на голям брой работници. Баща ми на полето с мъжете, които прибираха реколтата. Чифликът беше цъфтял в продължение на векове. И сега в един човешки живот всичко се беше коренно променило.