Отседнахме в една изоставена стара къща близо до чифлика. Нерадостно седнахме да вечеряме първата вечер. Не можех да повярвам на очите си, когато видях промяната. В Кения винаги започвахме с хубава тлъста супа, след нея имаше риба, след това — първокласни пържоли с три или четири вида зеленчуци, освен ако Хилда искаше да промени менюто с някоя яребица, глухар или дива патица. За десерт имахме някакъв сладкиш, южни плодове, пудинг, а може би торта или сладолед. След това момчетата ни сервираха кафето във всекидневната стая.
Хилда е най-добрата домакиня и аз за миг си помислих защо ли не приготви нещо от газела конгони или томи, по един-два котлета за вечеря. Като повдигах очи, видях че ме наблюдаваше тревожно.
„Не трябва да забравяш, че ни е позволено само месо за шест пенса седмично, Джон“ — ми напомни тя.
„Е, добре, тогава достатъчно ще ми бъде да изям един омлет“ — казах аз.
„Едно яйце седмично“ — каза Хилда тъжно.
Как можеха хората да живеят при тези условия? Но аз не чаках дълго. Същата вечер взех тел и излязох да поставя капани.
Не всичко се беше променило. Все още си спомнях тресавището и местата, където пробягваха зайците. Сложих десет капана още първата вечер. Сутринта отидох да видя какво се беше уловило. Ръката ми не беше изгубила сръчността си и аз бях уловил шест прекрасни тлъсти заека. Зарадвах се на тези зайци, като че ли бях убил шест слона със зъби по петдесет килограма единия. След четиридесет години все още можех да слагам капани. Искаше ми се Том Салмън да можеше да види този лов. Том твърдеше, че най-правилният начин да се слага примамка е на юмрук и половина височина над земята. Най-добрият начин е на два юмрука. Често спорехме по това на чашка уиски в Макинду, но най-доброто доказателство беше практиката. Тези половин дузина зайци доказаха, че аз бях прав.
Като вървях към къщи, започнах да мисля, че съм голям егоист, като искам да запазя всичкото месо за Хилда и мен. Минах край едно съседно стопанство и видях домакинята да мете стъпалата пред къщата. Спрях се и й предложих един заек.
Тя погледна животното с голямо безразличие. „Не държим свине“ — ми каза тя.
„Вие ще дадете заека на свинете — извиках учудено аз. — Не сте ли никога чували за баница със заешко месо?“
„А, не, сега вече не ядем зайци — обясни жената. — Зная, че в миналото хората са ги яли, но сега вече сме надживели онова време“.
Още няколко пъти излизах да ловя диви и питомни зайци, но интересът ми към този лов започна да намалява. Не можех да намеря някое момче да носи торбата ми, пълна с дивеч, нито за пари, нито от приятелство. Няколко нанизани заека започват да тежат, след като ги носиш известно време. Не мога да си представя защо не бях забелязал това, когато бях юноша.
Извадих старата си въдица и тръгнах на риболов. Улових само няколко пъстърви, хубави дребни рибки, които тежат около половин килограм едната. Но толкова много време беше необходимо да се уловят. Спомних си тесния дървен мост, който свързваше двата бряга на реката Лохар. Като момче аз ловях морски пъстърви, които приливът носеше от Солуей, а рибите скачаха да ловят цветните мухички. Сега една хубава млада шотландска девойка мина край мен, Запитах я за моста. Тя спря и каза: „Искате да кажете моста на убийството?“
„Разкажете ми“ — казах аз. „Не сте ли чули — продължи тя. — Един млад влюбен видял любимата си да се разхожда с друг мъж и ги причакал на моста. Мъжът видял ножа и побягнал, а жената останала на моста. Влюбеният пресякъл гърлото й и хвърлил тялото й в буйната река. След това и той скочил във водата. По-късно намерили трупа му. Да не би да искате да отидете да ловите риба на това място?“ Това бяха наследниците на моите прадеди! Мислите ми бързо ме отведоха до по-малко диви места в Кения. Спомних си как бях ловил мряна на езерото Едуард близо до устието на река Семилики. Мрените там са от пет до седем килограма едната и човек може да улови дузина за един час. След това си спомних за един нилски костур, с който изобилствува езерото Рудолф. Понякога една риба достига до сто килограма и повече. Малките риби костур например около двадесет и пет или тридесет и пет килограма често се бореха смело, преди да ги извадя от водата. Риболовът на тези дребни пъстърви беше само губене на време.
Най-скъпите спомени от детството ми бяха свързани с лова. Една сутрин потеглих с моята пушка Пърдей за цял ден по пустите баири в околността.
Вървях по старите познати поляни, но някак ми се струваше, че бяха станали по-малки, отколкото си ги спомнях. Очите ми бяха свикнали на просторните равнини на Кения и тези мънички полянки ми се струваха не по-големи от някоя шамба в Кения. Далечните възвишения, които в миналото, ми се струваха високи планини с върхове, отправени в небето, сега ми се виждаха ниски в сравнение с връх Кения или Килиманджаро. Липсваше ми и дивечът на Африка. Човек може да върви цял ден в Шотландия и да не срещне никакво животно освен някой сръндак и безброй много сибирски белки и невестулки. Изобщо вредителите изобилствуваха.