Лъвовете не ловуват всяка нощ. След лов те се нахранват до насита, а на следващата нощ се връщат, за да изядат, каквото е останало. Често те лежат и на следващата нощ, за да се смели храната им, и почиват. На третата нощ отново излизат на лов.
Не беше мъчно да намирам лъвове в Цаво. Местните жители ми помагаха с най-голямо удоволствие. През дъждовния сезон лъвовете напускаха обитаваните от тях райони и странствуваха на далечни разстояния. В такова време те предпочитаха да се движат сами, а не в прайдове. Често се случваше някой лъв да попадне в област, в която нямаше дивеч. Тогава той се принуждаваше да потърси храна сред добитъка на местните жители. Нощем туземците затварят добитъка в огради от трънливи храсти. Лъвовете не обичат да влизат в тези огради, но по остроумен начин карат добитъка да излезе при тях: Лъвът се движи срещу вятъра, за да усетят ужасените животни миризмата му. Ако добитъкът не изпадне в паника веднага, лъвът умишлено уринира на земята. Острата миризма на урината всява панически ужас. Животните хукват подплашени извън оградата и се пръскат из храстите, където лъвът спокойно ги избива. Не се съмнявам, че лъвовете си служат с този метод и при дивечовите стада.
Щом някой местен жител ни обаждаше, че лъв е убил домашно животно, моето момче и аз отивахме на мястото на произшествието. Разглеждахме следите и тръгвахме подир котката. Разчитането на следите по песъчливата почва на гъсталака беше много лесно. Обикновено лъвът лежеше в някой гъст храст наблизо. При нашето приближаване той сърдито заръмжаваше. Момчето почваше да хвърля камъни по посока на гласа, докато ръмженето станеше по-високо и по-яростно. Най-после лъвът се вдигаше и нападаше с такава бързина, че често имах време само за един изстрел.
Едва ли има по-страшна гледка от нападащ лъв. Той връхлита с бързина почти 65 км в час и с най-високо темпо още от първия скок. Ако успее да издебне антилопа и да се доближи на 50 метра, антилопата е осъдена на гибел, защото въпреки голямата й скорост лъвът ще я настигне с десетина скока. Нападащ лъв не може да изпусне човек на 30 метра. Възрастният лъв тежи около 200 килограма и ако връхлети с цялата си сила, той ще събори човек така лесно, както човек преобръща гъба с крак.
Аз стоях с готова за стрелба пушка, докато моето момче хвърляше камъни, за да предизвика нападението. Когато звярът връхлиташе, притисках пушката на рамото си и мигновено стрелях в кафявата маса, която летеше с бързината на шрапнел. Често си мисля, че стрелбата по водните птици, които като светкавици прекосяваха Лохар Мое, в детските години ми беше от голяма полза. Ако изстрелът е сполучлив, лъвът обикновено се превърта през глава и бухва на около 3 метра пред теб. Ако не улучиш, трябва наистина да си голям късметлия, за да успееш да стреляш втори път, преди лъвът да се хвърли отгоре ти и да те разпори със зъби и нокти.
И все пак, ако човек вярва в себе си и в пушката си, ловът на лъвове, дори и при тези условия, не е много опасен. Този занаят обаче става много труден, ако по време на лов трябва да се ядосваш за недостатъците на някой друг. В онези ранни дни станах съдружник с един по-възрастен мъж, считан за голям ловец на лъвове. Неговият ловен метод беше прост. Той си служеше с пушка-капан! Пушка, прикрепена за някое дърво, а от затвора до стръвта опънато въже. Когато лъвът дойде и започне да яде стръвта, той дръпва въжето и се застрелва.
Когато за пръв път аз и този човек отидохме да проверим неговите пушки-капани, намерихме една от пушките изпразнена, но лъвът беше само ранен: имаше късчета козина и кръв, но животното не се виждаше. Съдружникът ми сви рамене и се приготви да отиде при следващата пушка-капан. Винаги съм смятал, че раненото животно не трябва да се оставя да умира бавно в гората. Настоях да проследим лъва. Моят съдружник мислеше, че да се търси ранен лъв в гората е ненужен риск. Аз настоях и ние тръгнахме по кървавата диря.
Вървяхме по следите, докато по количеството кръв разбрах, че раненото животно трябва да е много наблизо. Съдружникът ми реши да се покачи на едно дърво: щял да огледа наоколо за лъва.