Без друго исках да се отърва от него. Беше толкова нервен, че можеше да се очаква всичко. Не обичам нервни хора със заредена пушка зад гърба ми. Продължих по следата сам.
Като си проправях път сред гъсталака, внезапно видях лъва, спотаен във високата трева на няколко метра от мен. Той ме наблюдаваше. Беше на чудесен прицел. Вдигнах бавно пушката и точно щях да стрелям, когато пушката на моя приятел, покачен на дървото, неочаквано изгърмя. Лъвът изпищя от болка и се хвърли върху мен. Затворих очи и стрелях напосоки. Нямах време да се прицелвам точно. Лъвът падна мъртъв почти в краката ми.
Моят приятел извика от дървото:
— Джон, жив ли си?
— Жив, но не благодарение на теб — отвърнах. Когато прегледах лъва, открих, че изстрелът на моя услужлив съдружник беше откъснал опашката и по този начин не само че бе предизвикал лъва, с което едва не ме погуби, но беше развалил и кожата. За щастие ни провървя: успяхме да се сдобием с кожата на един красив стар лъв, която не струваше пукната пара, отрязахме опашката и я зашихме върху новата кожа така добре, че я продадохме без спорове.
След тази случка реших да продължа да работя само с моето момче. Човек има нужда от другар при лов, защото сам дори не може да одере лъв: един трябва да държи краката разкрачени, докато другият прави разреза.
След няколко месеца успяхме да въведем в лова на лъвове известна система. Качвахме се на влака до някоя от малките гарички по линията и оттам се отправяхме пеша за леса. Носехме само моята пушка, патрони, нож за одиране на лъва и бутилка с вода. Вървяхме направо през гъсталака, докато стигнехме до някое плитко дере, обикновено обрасло с висока трева и бурени, които предлагаха чудесно прикритие. През горещите часове на деня лъвовете обикновено лежат в такива места. Заставах от едната страна, а момчето тръгваше по другия бряг на дерето и хвърляше камъни надолу. Ако се чуеше ръмжене, то продължаваше да хвърля, докато вдигне лъва. Убитият лъв довличахме до някое дърво и го окачвахме за задните крака. После тръгвахме да търсим друг. Никога не убивах повече от 4 лъва на един лов, защото прясно одраните кожи тежаха около 20 кг едната, а човек не можеше да носи повече от две.
Главната трудност при този начин на ловуване беше, че никога не знаех колко лъва щяха да изскочат, когато момчето почнеше да хвърля камъни. Веднъж, като вървях по брега на едно дере, чух хъркане на заспал лъв. Хвърлих камък, за да го вдигна. Вместо един, върху ми се хвърлиха два лъва. Нямах време да мисля. Стрелях по единия и видях, че пада. Другият с голям скок мина точно над главата ми и събори шапката ми.
Тези лъвове всъщност не ме нападнаха. Подплашени от камъка, те просто бягаха, а аз се случих на пътя им.
След като работих така няколко месеца, почнах да си въобразявам, че съм голям познавач на леса и добър ловец и както е присъщо на един хлапак, станах самонадеян. Според мен всеки ловец минава през три етапа. Първо е нервен и несигурен в себе си. После, като усвои основата на занаята, става самомнителен и мисли, че нищо не може да му се случи. По-късно се научава какви рискове трябва да поема и кои са чиста глупост. Сега аз бях във втората фаза и докато науча урока за третата, едва не загубих главата си.
По това време още ходех на лов с моето момче в горите на Цаво. На десет километра от Цаво е хълмът Кюлу. Там се беше установила група каменари, които разбиваха скали и добиваха камък за трасето на железопътната линия. Между тези две места се простираше девствена гора, през която не минаваха пътеки и пътища и за която се говореше, че изобилствува с лъвове. Реших да тръгна пеша от Цаво за хълма, като пресека гората и ловувам по пътя.
Десетина километра не са голямо разстояние. Тръгнах рано сутринта. Смятах да стигна Кюлу към обяд. Нямах компас и дори не се бях погрижил за кутия кибрит или бутилка с вода. Взех маузера и един джоб патрони. Това беше всичко. Момчето ми отиде на гости при свои роднини, тъй че бях сам.
В началото всичко вървеше благополучно. Гъсти чадъровидни бодливи дървета закриваха слънцето и се ходеше леко. Имаше много следи от носорози и малко от лъвове. Напредвах добре. Изведнъж пред себе си видях следи от човешки крак.
— И таз добра — казах си, — какво значи това?
Бях уверен, че в гората няма никой освен мен. Спрях се да разгледам следите и открих, че това бяха моите стъпки. Излезе, че се бях въртял в кръг.
Аз бях дързък и доста самоуверен младеж, но при вида на тези следи загубих доверие в себе си. Това може да се стори на някой дребна работа, но аз ви казвам, че когато човек е сам в гората без никакъв другар, той изпитва много неприятно чувство. За пръв път в живота си изпаднах в паника. Внезапно разбрах колко много съм зависел от моето момче. Туземците сякаш имат компас в главите си и никога не се губят.