Седнах и се опитах да мисля. Няколко пъти решавах да се покатеря на дърветата, за да видя слънцето, но не можах да си проправя път през 10-сантиметровите бодли. Помислих да тръгна обратно по собствените си дири до Цаво, но това щеше да отнеме много време, а нямах желание да прекарам нощта в гората. Реших да побързам и да се опитам да стигна Кюлу.
Когато настъпи нощта, все още се лутах в гората. Не смеех да спра, защото се страхувах, че без вода не ще преживея още един ден в безплодния храсталак. Продължавах да се боря. Носорози, внезапно вдигнати от прикритията им, профучаваха край мен като експресни влакове. Същинско чудо беше, че не ме удариха. Когато се пукна зората, аз падах от изтощение, но нямаше вид, че приближавам Края на гората.
Няколко часа по-късно отново попаднах на собствените си следи. Бях загубил напълно представа за посоката, тъй че нямаше смисъл да се опитвам да тръгна назад. Щях да умра, преди да разгадая дирите си. Продължавах да вървя през безкрайния лес. От време на време попадах на носорози. Те седяха под бодливите дървета. Ако побягваха, не ги закачах, ако нападаха, застрелвах ги, защото бях твърде слаб да тичам или да се отклонявам встрани. Оставих ги да лежат убити, без да се интересувам за рога или кожи, въпреки че рогът на носорог беше по-скъп от слоновата кост — 0,5 кг една лира.
Отново настъпи нощ, а аз все още бях в леса. Бродех като в делириум, стрелях по всичко, което виждах или ми се струваше, че виждам в тъмнината. Новият ден дойде, но аз не бях на себе си. Помня, че усещах как бодливите клони ме шибаха в лицето, когато залитах, без да зная какво правя. Този ден щях да загина, ако не се бях препънал върху една локва вода, гадна кална течност, пълна с изпражнения на носорози и следи от големите им стъпала. Паднах върху локвата и пих, докато вече не можех да преглъщам!
Лежах в локвата няколко часа. Почувствувах се по-добре и продължих. Обаче не задълго. Тази нощ беше ново мъчение. Сутринта ме завари отчаян от глад и луд от жажда. Въртях се из безкрайния лес и започнах да губя ума си. Амунициите ми се свършиха. Сега при появата на носорог трябваше да се отдръпвам. Заобикалянето на животното в това отпаднало състояние ми костваше толкова усилия, колкото ми трябваха, за да вървя цял час.
Тогава пред мен в храстите нещо проблясна на сребристи вълни. Отначало не обърнах внимание. Когато се доближих, спрях и насилих очите си да вземат предметите на фокус. Това бяха телеграфните жици по железопътната линия до Кюлу. Втурнах се към тях, защото се боях да не съм в делириум. Когато стигнах до стълбовете, паднах на колене и се разхълцах. Бях спасен. Трябваше само да следвам линията до Кюлу и лагера.
Останах в Найроби, докато се възстановя. Вече имах нелоша репутация като професионален ловец и често ме канеха на танцови увеселения. На една такава вечер срещнах г-ца Хилда Бенбъри. Нейният баща беше собственик на музикален магазин в Найроби. За мен Хилда беше най-хубавото и благородно момиче, което бях виждал. Тя като че ли също ме харесваше, но никой не би могъл да опише изненадата ми, когато, след като я помолих да ми стане жена, тя каза „да“.
Понеже вече носех отговорност за това хубаво младо момиче, реших да обърна нова страница и да се откажа от рисковете и несигурността на професионалния лов. Мой роднина в Шотландия почина и ми остави малко пари. Реших да се захвана с превозване на товари. Найроби растеше бързо и нуждата от стоки се увеличаваше. Вложих капитала си в мулета, коне и фургони и започнах да превозвам товари за заселниците. Аз съм лош търговец и въпреки че работех усилено, след година фалирах и загубих всичко, каквото бях вложил в предприятието.
Съобщих на Хилда. Тя посрещна много спокойно лошата вест, въпреки че очакваше дете.
— Е, Джон — каза тя весело. — Предполагах, че ще загубиш тези пари. Ти не си за търговец. Сега, като ги нямаш, можеш да бъдеш пак професионален ловец… Впрочем ти винаги си желал това, нали?
Какво може да направи един мъж при такова доверие? Отидох при моя приятел Лесли Симпсън, американец, професионален ловец. Когато Лесли чу, че искам да водя групи и че се нуждая незабавно от работа, той потърка брада:
— В града току-що пристигнаха двама американци. Трябва им водач през равнините Серенгети. В сърцето на този район има голям изгаснал вулкан, Нгоронгоро. Казват, че в кратера има толкова дивеч, колкото никой ловец не е виждал в живота си. Доколкото ми е известно, истинско сафари не е минавало през Серенгети, въпреки че там са ходили няколко ловци, които събират слонова кост. Говори се, че един странен човек на име капитан Хърст живее в кратера. Казах на американците, че не зная човек, който би искал да ги заведе там, но ако искаш работа — ето ти!