Нашето сафари се състоеше от 150 носачи. Всичко необходимо за тримесечното ни пътешествие те носеха на главите си. Почти една трета от тях носеха храна. И въпреки това непрекъснато се налагаше да спираме и да попълваме запасите си с дивеч. Ловът в Африка изглежда проста работа. Но все пак животните трябва да се дебнат, а това отнема време и забавя хода. Освен това можеш да попаднеш в местност с малко или никакъв дивеч. Вода можехме да носим съвсем малко, затова зависехме напълно от намирането на вирове по пътя.
Екипировката трябваше да бъде разпределена на товари по около 25 килограма — тежестта, която е прието да се носи на глава. Аз държах в храната да преобладават консервите, които въпреки че тежаха, бяха много удобни. Към палатките, походните легла, мрежите против комари, кухненските съдове, пушките и амунициите прибавихме няколкостотин килограма сол за съхраняване на трофеите.
Преди да потеглим от Друша, Фури предложи да дадем на носачите угощение, за да ги предразположим. Племето уааруша има малко добитък и са лоши ловци, затова рядко вкусват месо и са луди за него. Купихме един тлъст вол и носачите се приготвиха за банкет. Те поканиха всичките си приятели и роднини. Тъй като всеки носач беше поне далечен роднина на някого, на вечерята пристигна цялото племе.
Часове преди определеното време в лагера започнаха да се стичат от всички страни дълги потоци от туземци. Мъжете носеха ивица мръсно платно около кръста и амулети, купени от местния врач, за да ги закрилят по време на пътуването. Повечето от жените нямаха нищо върху себе си, ако не се смятат мазнината, с която се бяха намазали, и горските цветя, с които се бяха накичили. Обикновената туземка съвсем не е привлекателна, особено ако съгласно модата си е обръснала главата и се виждат вълнообразните буци на черепа й. Но имаше и няколко съвсем хубави девойки с черти, които говореха за добра раса. В очакване на разпределянето на месото оживлението и шумът нараснаха. Колкото по-весели ставаха хората, толкова по-обидни епитети се подхвърляха. Те вършеха това непрекъснато и с почти невероятна бързина. Всяка острота се посрещаше с изблици на неудържим смях, а младите момичета дори се търкаляха по земята от възторг.
Единият американец ми каза:
— Едва ли ще имаме неприятности с тези добродушни приятели.
Аз мислех същото, но Фури не беше убеден. На следната сутрин неговите опасения се оправдаха. Хладните ранни сутринни часове са най-доброто време за пътуване, но дълго след като слънцето се вдигна, носачите седяха край огньовете и закусваха, без да бързат. Андоло, нашият отговорник, се ядоса толкова, че взе да рита котлетата на носачите, за да ги принуди да побързат. Мигновено мъжете побесняха. В яростта си някои паднаха на земята, а други грабнаха камите и се хвърлиха върху Андоло. Фури и аз трябваше да ги задържим с пушки. Андоло се изплаши и искаше веднага да се върне в Найроби. Много усилия ми струваше да го накарам да остане.
След това непредвещаващо нищо добро начало бавно потеглихме. Редицата нацупени носачи се простираше на километър. Добре, че бяхме взели няколко магарета за по-тежкия товар. Тези търпеливи животни бяха много полезни. Трудният характер на местността не ни позволи да използуваме каруци, въпреки че една-две волски коли щяха да бъдат от огромна полза.
Първият етап от пътя беше кратък, за да се подготвят носачите постепенно за дългото пътуване. Освен това през първите дни на всяко сафари възникват непредвидени затруднения, които пречат на бързото придвижване. През нощта някои носачи побягнаха. Винаги трябва да се очаква загубата на няколко души, докато селото е наблизо. Фури и аз имахме пред вид това и бяхме наели достатъчно носачи, за да минем и без избягалите.
С напредването към Серенгети носачите се умириха и се създаде нещо като ред. Започнаха да усвояват малко по малко и задълженията си. Най-трудно намерих опитен готвач. Бях наел едно симпатично момче от Аруша. Една вечер влязох в кухненската палатка и го намерих да обира мазнината от антилопата, която готвеше, и да маже собственото си голо тяло с нея. Като видя изражението на лицето ми, момчето виновно започна да изстъргва мазнината от тялото си и да я маже обратно върху печеното.
Как бих желал тези, които описват Африка като тропическа долина със сенчести дървета и бълбукащи потоци, да ни придружаваха в тази гола, безводна пустош. Местността представляваше еднообразни, гладки като тепсия равнини, постоянно брулени от горещи ветрове. Нямаше никаква сянка. Потта попиваше в дрехите ни и почти мигновено изсъхваше от силната горещина, като оставяше петна от сол. Много рядко намирахме вирове със застояла вода, противна на вкус и с различни ужасни миризми. Носачите непрекъснато искаха месо, а дивечът беше оскъден. В областта върлуваше чума по рогатия дивеч и малкото оцелели животни бяха само кожа и кости. Равнините белееха от скелети. Вечер построявахме лагера, където се случеше, и лягахме да спим, заслушани в горещия вятър, който виеше над тази нещастна пустош.