Фури ми помогна също, когато нашите клиенти пожелаха да стрелят слонове и носорози по залесените склонове на кратера. Не бях очаквал, че ще намерим такъв дивеч в Нгоронгоро и бях взел малко патрони с никелирани капсули. Нашите обикновени амуниции с меки върхове нямаха достатъчно пробивна сила, за да преминат през дебелия череп на слон или носорог. Фури разреши проблема: той свали върховете и ги постави обратно в гилзите. По този начин никелираните основи на патроните бяха отпред и даваха необходимата пробивна сила.
Досега не ни се беше удала възможност да се срещнем с капитан Хърст, самотния англичанин, който живееше в малко ранчо в кратера. Един ден при нас пристигна пратеник от окръжния управител в Аруша. Въпреки горещината и липсата на вода човекът беше пробягал цялото разстояние с писмо, затъкнато в цепнатия връх на една палка. Писмото гласеше, че капитан Хърст е мъртъв. Неговите слуги не знаели, че ние сме в местността. Те съобщили в Аруша за станалото и питали какво да правят. Управителят ме молеше да разследвам обстоятелствата, при които беше настъпила смъртта, и да занеса вещите на капитана в Аруша.
Отидохме в ранчото на капитан Хърст. Заварихме хората му да се въртят безцелно в очакване на разпореждания. Един от по-старите слуги каза, че господарят им бил убит от слон преди десет дни. Хърст наранил слона в плешката. Животното побягнало към група гъсти храсти. Хърст решил да го пресрещне и заобиколил храстите от другата страна. Така те се срещнали лице с лице. Слонът грабнал човека с хобота си, преди той да може да вдигне пушката си.
Слугата ми разказа:
— Слонът занесе капитана до най-близкото дърво и го удари в стъблото. Капитанът изпищя и слонът го удари отново. Капитанът изпищя отново и слонът го блъсна още по-силно в дървото. Тогава капитанът не изпищя повече, тъй че слонът го пусна и си отиде.
Нямаше причина да се съмняваме в думите на момчето.
Капитан Хърст беше живял в малка къща с тръстиков покрив, кацнала на ръба на кратера. Вечер той е могъл да седи на малката предна тераса и да наблюдава около себе си най-величествената колекция от диви животни, видяна някога от човек. Климатът в Нгоронгоро е почти съвършен. Въпреки че планината се намира само на няколкостотин километра от екватора, височината, на която се намира кратерът, го прави прохладен и приятен. В това прекрасно място е винаги пролет. Зимният студ и лятната горещина не го достигат. Заобиколен от изобилен дивеч, с извор студена вода край вратата си и гори, пълни с плодове, човек би могъл да живее тук като в райска градина. Гледах всичко това и си мислех колко доволен бих бил, ако прекарам останалата част от живота си в Нгоронгоро.
Капитанът имаше малко вещи, между тях едно ято щраусови птици, които той пазеше в ограда от тръни. Очевидно бе възнамерявал да започне търговия с щраусови пера. Отворих вратата на оградата, за да пусна птиците на свобода, но те отказаха да излязат. Най-сетне се наложи да запаля оградата, за да ги принудя да се махнат. Щом огънят прегоря, глупавите животни се върнаха и застанаха върху горещата пепел. Не зная какво се е случило по-нататък с тях, но те не бяха склонни да напуснат мястото си дори и под заплахата на гладна смърт.
По-голяма трудност ми създадоха австралийските кучета, с които капитан Хърст ходел на лов за лъвове. Тези грамадни кучета приличаха на големи хрътки с груба козина. Бяха в плачевно състояние, защото след смъртта на господаря им туземците не се грижеха за тях. Наредих да ги нахранят и бедните животни сякаш разбраха добрите ми намерения и вървяха по петите ми.
Нашите клиенти не желаеха да се връщат в Аруша заради имуществото на капитан Хърст. Те искаха да продължим на изток през Серенгети за Табора, откъдето можеха да вземат влак за крайбрежието. Естествено техните желания бяха мое първо задължение. Фури и аз се споразумяхме да продължим за Табора и след като клиентите ни заминат, Фури щеше да остане и да се погрижи за приготвянето и изпращането на трофеите. Аз щях да се върна в Нгоронгоро с носачите, за да взема нещата на капитан Хърст и да ги занеса в Аруша.