— Хантър, как изглеждам? — питаше винаги тя. Малко разбирах от такива неща, но винаги й казвах, че е наистина прекрасна и тя беше доволна от моите отговори. Графинята искаше съпругът й също да се снима с някои от убитите животни, но той много рядко беше в състояние да стои изправен на крака, докато камерата щракне. Така тя и аз прекарахме повечето време заедно, бродехме по степта и пиехме чай край брега на някой поток или под някоя голяма акация.
Една вечер, след като си бях легнал, графинята влезе в моята палатка. Беше облечена в дантелена парижка нощница, която я покриваше доста оскъдно. Носеше бирена чаша, пълна с уиски. Графинята седна на ръба на походното ми легло, предложи ми една глътка, после отпи и тя.
— Хантър, приятелю, много съм самотна — каза тя тъжно.
— Графиньо, къде е Вашият съпруг? — попитах аз. Графинята ме изгледа продължително.
— Хантър, вие англичаните винаги задавате странни въпроси.
И изхвърча гневно от палатката. Следващите няколко дни тя се държа хладно с мен, но когато нашето пътуване завърши, и тя, и графът ме разцелуваха на сбогуване. Много мило семейство. Приятно ми бе да се запозная с тях.
Неведнъж съм наблюдавал как някои хора, когато дойдат сред девствената африканска природа, наистина губят ума си и забравят дори най-общоприетите норми. Изглежда, смятат, че са избягали от цивилизацията и всички задължения, свързани с нея. Жените се поддават на това необичайно състояние по-често от мъжете. Виждал съм грижливо възпитани дами да шокират с държанието си дори освободените от предразсъдъци туземци. Във всеки от нас има нещо примитивно. Мъжът може да задоволява инстинктите си, като убива. При определен тип жени това често се изразява в увлечение и обикновено професионалният ловец става обект на тяхната нежност. В гората ловецът е привлекателна фигура: енергичен, смел, колоритен. Дамите никога не се замислят как би изглеждал този герой в лондонските танцувални зали или в някой салон в Европа. Един от най-шумните скандали в Кения произлезе в резултат на неразумната привързаност на една дама към професионален ловец.
Трагедията се случи в края на миналия век. Замесеният ловец беше човек с международна известност и установена репутация при убиването на няколко лъва-човекоядци. Веднъж завел на сафари богат мъж с неговата привлекателна млада жена. Когато се върнаха в Найроби, съпругът не беше с тях. Ловецът обясни, че неговият клиент се самоубил с револвер в състояние на делириум. Ловецът обаче не можа да попречи на своите момчета да говорят и скоро се разпръсна мълва за престъпление. Властите изпратиха един полицейски инспектор да разследва случая. Той тръгнал по следите на сафарито и намерил гроба на съпруга. Изкопали тялото и се оказало, че човекът бил застрелян в тила с тежкокалибрена пушка. Междувременно ловецът и съпругата на убития бяха напуснали страната. Доколкото зная, никой не чу повече за тях. Мисля, че Ърнест Хемингуей написа своя прочут разказ „Краткият и щастлив живот на Франсиз Макоумбър“ по тази история.
След тази случка поведението на ловците се следеше много внимателно. При най-малкото подозрение за възможен скандал разрешителното на професионалния ловец се отнемаше и това го съсипваше за цял живот. Такъв внимателен контрол без съмнение е полезен, но понякога той поставя ловеца в много неловко положение.
Веднъж съпровождах германски барон с много хубава жена, която безумно ревнуваше. Баронът беше наел един запасен майор от германската армия да следва неотлъчно жена му. Тази мъжка компаньорка не си получаваше парите даром: през цялото пътуване той не изпусна баронесата от очи. Майорът беше надежден пазач, но имаше много тежка походка и стъпваше така шумно, че пропъждаше дивеча. Това дразнеше баронесата, защото тя беше запалена спортистка. Но когато заповядаше на майора да се отстрани, той отказваше да се махне и гледаше подозрително дамата и мен. Баронът не излизаше много от лагера, но с нас, разбира се, идваше майорът и ловът ни рядко беше сполучлив.
Един следобед споменах пред баронесата, че наблизо има дере, обитавано от няколко лъва. Същата вечер на масата тя разказа на мъжа си за мястото и добави:
— Хантър казва, че растителността там е толкова гъста, че е опасно да отидем трима.
Баронесата ме ритна под масата и аз поклатих глава:
— Да — казах, — съмнявам се дали трима могат да отидат.
Аз не умея да лъжа. Майорът ни изгледа и заяви, че ще дойде независимо от гъстата растителност.
На следната сутрин се отправихме към дерето. Лъв не вдигнахме, но видяхме хубав африкански глиган и баронесата поиска зъбите му. Майорът застана от едната страна на дерето, баронесата от другата, а аз влязох да вдигна животното. Едва направих няколко крачки, и чух вика на баронесата: