— Не мога, много е хубав! Те се обърнали и си тръгнали, а слонът останал да ги гледа със своите мъдри стари очи.
Много малко са ловците, които от сантименталност ще се откажат от трофей, след като цели седмици са се мъчили да се приближат до животното. И все пак аз съм свидетел на такива случаи. Един млад студент от Йелския университет гореше от желание да се сдобие с бонго, една от най-хубавите и най-редки антилопи. Почти единственият начин за лов на бонго е да се подгони животното с кучета. Моят клиент и аз предприехме дълго и трудно пътуване до едно туземно село навътре в гората. Казах на главатаря, че се нуждаем от кучета за лов на бонго. Той с готовност ми даде дузина селски кучета, раздърпани малки животни, но добри следотърсачи. Тръгнахме и след няколко несполуки най-сетне чухме лай на кучета и викове на туземци. Като си проправихме път през гъстия подлес, стигнахме до кучетата. Те бяха заградили хубаво бонго в един поток. Животното стоеше до колене във водата и размахваше единия си крак, сякаш предизвикваше мъчителите си да се приближат. То беше заобиколено от лаещата глутница, а от двата бряга крещяха туземци.
— Ето вашия трофей — кимнах на студента. Моят клиент вдигна пушката си и после я свали.
— Не мога да стрелям по това бедно животно. То няма никакъв шанс с тези кучета и хора около него. Не е спортсменско.
Върнахме се без нашия трофей за голямо негодувание на туземците, които толкова разчитаха на един хубав обяд с пържоли от бонго.
Много забавна разновидност на глупака е самозваният специалист по африкански дивеч. На една вечеря в Найроби, давана от една такава личност, се поведе дълъг разговор за диви животни. Някой подаде на домакина снимка на животни, между които имаше една мъжка хиена. Домакинът поклати — интелигентно глава:
— Ах, да, чудесен бик-хиена — увери той компанията. Тъй като хиената е от семейството на кучетата, то все едно, че каза „бик-фокстериер“, но аз реших, че е по-добре да си замълча.
Един друг мъж пък много се гордееше със своята стрелба. Той притежаваше най-хубавите оръжия и говореше авторитетно за началната скорост на куршума, калибри и амуниции. Случи се един ден край нас да профучи стадо африкански глигани и свине. Животните тичаха с пълна скорост. Опашките им бяха изправени във въздуха, което е присъщо за тях. Моят клиент вдигна автоматичната си пушка и откри огън по една от свинете. Наблюдавах с голям интерес как куршумите му летяха нагоре, настрани, във всички посоки освен в тази, накъдето бягаха свинете. Най-после пълнителят се свърши. „Колко хубаво е — мислех си, — че в девствените африкански лесове рядко се чува за жертви от халостни патрони“. Моят клиент се обърна към мен и тържествено каза:
— Хантър, надявам се, че нямаш нищо против моята сеч. Обичам да избивам тези свине, защото разпространяват болести.
Уверих го, че нямам нищо против. А на себе си пожелах никога да не бъда така близо до смъртта, както тези африкански глигани — до неговите куршуми.
Някои клиенти създават главоболия, но за сметка на това общуването с други е истинско удоволствие. Спомням си едно младо момиче, едва навършило двайсет години. Тя беше англичанка и се наричаше Феи. Най-голямото й удоволствие беше да отиде на сафари. Много сняг падна по Килиманджаро, откак съпровождах това момиче, но и сега я виждам пред очите си, облечена полукаубойски. Черната й коса падаше свободно на раменете й, леко привързана със синя панделка, краищата на която се затъкваха в шемизетата. Около стройната й талия беше препасан патронташ с катарама, изобразяваща глава на животно. Феи страстно обичаше природата и беше добър рибар, отличен стрелец и прекрасен ездач. Конете и кучетата й я обожаваха. Енергия и движение се излъчваха от нея както светлина от електрическа крушка. Феи не се плашеше, каквото и да се случеше.
За нашето пътуване наех магарета от туземците. Магаретата мразеха миризмата на европейците. Изгубихме часове и си скъсахме нервите, докато натоварим страхливите животни. Ядосан, най-сетне дадох знак за тръгване. Магаретата не искаха да помръднат. Феи разреши бързо проблема: от някакво тайно ъгълче в багажа си измъкна един австралийски камшик за добитък. Той имаше къса дебела дръжка и намотка, изплетена от кенгурова кожа. Оръжието изглеждаше абсурдно тежко в малката ръка на Феи и не можех да си представя, че тя умееше да си служи с него. Докато се усетя обаче, тя размаха триметровия камшик над гърбовете на магаретата и той изплющя като пушка за слонове. Магаретата се пръснаха като зърна на скъсана броеница, заскачаха и захвърляха къчове. Само миг и товарите бяха под коремите им. Преди момчетата да успеят да им сложат оглавниците, цялата ни екипировка се пръсна из степта. Четири часа труд хвръкнаха за десет секунди. Побеснял, аз се обърнах към Феи. Тя седеше на земята и пищеше от смях. Между изблиците на бурното си веселие тя успя да избъбри: