Исках да тръгна веднага по дирята на животното, но Нгири ме спря: слонът сигурно щеше да нападне друго село тази вечер и вестоносци щяха да дотичат още през нощта. Така на сутринта можехме да тръгнем по пресни дири и да спестим цял ден, а може би и повече от трудното разчитане на следите. Нгири беше прав. Оставаше ми само да чакам и да се надявам, че слонът ще унищожи някоя шамба, без да отнеме човешки живот.
Няколко часа преди да се разсъмне, дотича задъхан пратеник от едно село на около 8 километра горе в хълмовете. Слонът влязъл в селото вечерта, но вместо да се отправи към нивите, тръгнал из селото. Спрял се пред една колиба и стоял толкова дълго, че оставил голям куп изпражнения на около 2 метра от вратата. Можете да си представите нещастните туземци, сгушени под паянтовия тръстиков покрив, докато вън, в тъмнината, стоял слонът — дързък и всяващ ужас. След известно време, което сигурно им се е сторило вечност, огромният звяр се отправил към шамбата. С отчаяние слушали селяните как той унищожавал реколтата им — единственото, което притежавали, плода на техните пот и труд. След като се натъпкал добре с царевица, слонът се оттеглил в гората, за да спи през следващия ден.
Щом се зазори, Сасита и аз тръгнахме за селото. След стръмно изкачване стигнахме 2700 метра височина. Дишането стана трудно. В селото открихме дирята на слона. Тя започваше от една дупка в оградата от бодливи храсти около шамбата и водеше към най-затънтената част на великия Абердарски лес.
След силната светлина в равнината гората приличаше на голяма сграда със зелен покрив, подпрян на колони от стволове. Гъстият листак заглушаваше звука и наоколо тегнеше зловеща тишина. Вървяхме безшумно сред стъблата на огромни дървета. Доволен бях, че нямаше гъст подлес: можех да виждам на двадесетина метра пред себе си. Толкова ми беше и необходимо.
Усетих остра миризма на слонски изпражнения и видях пред нас куп от тази отвратителна маса, покрит с милиарди горски мухички. Сасита ритна купчината и посочи несмляна царевица. Изпражненията бяха пресни. Животното беше само на няколко часа пред нас.
Надявал се бях, че ще настигнем слона в тази по-открита част на гората. Но той беше хитър и предпочиташе да почива през деня сред по-добро прикритие. Следите ни заведоха до пояс гъсти бамбукови храсти, между които растеше високо, подобно на горска коприва растение. Много неприятно място за лов. Нашето появяване вдигна маймуни гверец. С големи скокове те побягнаха към дърветата, а аз се молех слонът да не чуе тревожната им врява. Внимавахме много, но гнилите бамбукови стъбла под краката ни не ни позволяваха да вървим тихо. Опитах се да стъпвам в дълбоките отпечатъци на слона, обаче пред голямата му крачка усилията на обикновения човек изглеждаха жалки. Всеки път, когато някой червеноног франколин (Вид дива птица (Francolinus vuldaries) (бел. пр.).) или малка африканска рогата антилопа изскачаше от своето прикритие, сърцето ми трепкаше и аз стисках пушката.
Такъв лов е напълно различен от лова за трофей, когато човек може да издебне стадо в рядка гора и да си избере слон. Ако не бях обещал на Нгири, бих се върнал, за да изчакам слона на по-удобно място.
Бамбукът скоро оредя и излязохме на сечище. Изругах мислено: за да избяга от омразната човешка миризма, животното се беше втурнало през горичката, ломейки бамбуковите стъбла по пътя си. Интересно, че слонът, който нощем в шамбите не се страхува от човешка миризма, често изпада в паника, като подуши човек в джунглите. Ето дотук слонът се движеше бавно, дори пасеше по пътя, а сега се опитваше да остави колкото е възможно повече километри между себе си и лагера на дърварите.
Спогледахме се. Сасита сви рамене: ловджийски късмет… Упорито продължихме по следите, които ни заведоха по невероятно стръмен склон до висок хребет. Тук дирите минаваха през непроходим гъсталак от шипки и коприва, като че ли слонът беше решил да намери най-мъчнодостъпното място в целия Абердарски лес. Гъсталакът беше толкова ужасен, че се наложи да пълзим на четири крака — бавна и мъчителна работа.
Като се провирах напред, внезапно излязох на място, където слонът беше спирал да почива. Изпитах чувство на дълбока благодарност, загдето беше продължил нататък, защото да попаднеш неочаквано на слон, проснат по корем под шипков храст, не е никак приятно.
Чу се слабо пращене. Сасита и аз останахме да лежим неподвижни. Звукът се повтори по-ясно. Слонът пасеше в бамбуковата горичка само на няколко метра пред нас.